здравей, от вчера мисля по това, което си написала и не мога да разбера - наясно ли си изобщо какво означава да обичаш? може би да, ама сега си объркана. дишай дълбоко. краят на света не е дошъл още нито за тебе, нито за децата ти. нито за никого. ами сега бих могла да ти разкажа сто случки, но предполагам, че в момента чужди биографии изобщо не те интересуват... все пак - помисли как така можеш да твърдиш, че обичаш някого и затова ще му се хвърлиш пред очите от все едно кой етаж... ами не ми прилича много на обичане това. а сигурно и децата си обичаш - ми що не се хвърлиш и пред техните очи? то все едно, де, дали ще бъде пред или зад очите им. те нали дори да си в другата стая, или пък в друг град - пак те гледат. човек много обича да прави това, което правят родителите му. ами всички подсъзнателно имитираме родителите си, колкото и да отричаме това. така че - давай. те много ще се зарадват... ох, пак оплетох всичко. звучи, все едно ти се карам... пък не искам да е така... сигурно се чувстваш ужасно, за да напишеш с пръстите си такива 4 реда. сигурно даже вече малко те е срам... а аз тука... такова. ужасно съжалявам, наистина. но няма да изтрия написаното до сега, защото ако го изтрия би било излъгване. а пък последното, което ти трябва сега е и още някой, па макар и непознат, да те лъже. така че - оставям всичко, както си е. но можеш да си избираш сред думите тези, които биха ти свършили някаква работа. преди време, към 3 години нещо, 1 жена, която работеше за мене се обеси заедно с любимия си. нямали пари, да плаят на някакъв негов кредитор. намериха ги потекли по пода вече. благодарение на българските пощи, които бяха доставили предсмъртното й писмо от един град в същия град за цяла седмица. то беше до мене. в него пишеше - "... оставям на тебе грижата за децата ми. ти си умна жена и ще можеш да им помогнеш в живота..." имаше 2 деца. то и сега си ги има, ама майка им я няма... живеят в дом за сираци... колкото и да съм умна жена - не бих могла сама да отглеждам 3 деца - моето и тях двете... в каквато държава живеем... та така. отвреме навреме им нося по нещо и ги вземам за по някой и друг ден... нито 1 дете на света не заслужава такова нещо... вестниците гръмнаха тогава... после всичко се забрави. само ние помним. децата и аз. ето, вместо да те разведря - повече те натоварих. толкова мога. но пък беше от сърце.