Една тема е жива и смислена, когато от началото до края й зее бездна - значи отклоняването по полезни и - може би - необходими тематики трябва да продължава въпреки началната цел, която е произволна и ограничена. Така че няма защо да отваряме нова тема - щом има какво да се добави, го добавяме и така до архива.

Всеки текст вкарва в игра, защото е текст, а не - нетекст. Текстовостта като институция приканва към процес на игра. Боян Манчев пише за утрешния читател, той използва националната идентификация като трамплин, като параван, като зарявка за нещо, което може да бъде постигнато в по-широк контекст. Той е от малкото автори, чийто статии нямат правилен отговор, което значи, че не е някакъв частен учен и кабинетен тълкувател, а модулатор на онтичното. Нивото на забавление зависи от съзерцаващия субект; защото текстът като единство е насочен към вътрешно търсене. В това е ядката на играта.

Никой не се интересува от националната идентификация, а от пътя, който тя открива за читателя - Боян Манчев пише и за театър, и за филология, и за философия, и за история и във всичко това търси една линия на поведение на изследователя - утвърждаването на конкретизацията губи свръхтематичното, което е истинското богатство на авторството. Тежкият стил е sinae qua non на подобно намерение;"Какво е искал да каже авторът?" - дотук ли се изчерпва твоята култура на четене - тогава нека те посъветвам да не се занимаваш с Боян Манчев.

Всяко възприемане, което е лесно и достъпно, секуларизира книгата - тя се превръща в достояние за тълпата, а така самата идея за книгата като събирателен образ на сила се губи. Една книга трябва да изстисква читателя, да го приканва към самоубийство, към безпросветно отчаяние и в това отчаяние той да се завърне към себе си като отговорност на присъствието. Книгата трябва да бъде мистерия, загадка, свещен знак, а не форма на информиране и доставяне на развлечение и губене на време - подобни книги всеки може да пише. Явно не си превъзмогвала мързела на булевардното, за да видиш грандиозното величие на познанието за една книга - на една далечна, студена, отчуждена книга, което няма нищо общо с иманентните еякулации на "приятните" книжлета, които демистифицират книжовността. Накратко - една книга трябва да подчинява.

Всички наши проблеми са проблеми на езиковото объркване, на неправилно приложения логически символизъм. Така че недоразуменията могат да бъдат изчистени единствено с достигането до границите на езика като система. Затова трябва смелост на изказа, така се експлицира мисловността в цялата й пъстрота. Компресията на езика е извън дискурса, тя просто се нуждае от него като модел на самоличност. Методологията на езиковата употреба е стратегически ход, а не - трик. Херменевтиката не е подход, не следиш тенденциите - това е научна дисциплина.

Искам да изчистя женския страх от трудното и да разгранича трудно от сложно - достатъчно отговорна задача. Изчезването на езика е възможно единствено чрез актовостта, чрез деятелността, но това става едва когато сме съотнесли всяка езикова конструкция с фактите на състояния на нещата във външния, феноменален свят - деятелността е преситеност от играта на езика. Другото е капитулантски отказ от изцеждане на фактите за сметка на страхливо мълчание. Словото не е поредната игра; то е архиигра, защото само чрез него успяваме да форматираме познанието и да го подведем по субектните критерии за световност. Не подкрепям неатрибутното, самоцелно, излишно използване на езика, защото така отхвърляме органичната си връзка с феноменалните структури. А това е слабост, която не бива да се толерира.

Не книгата ще слугува на човека, а човекът - на книгата! Защото само чрез артефактността на себеизявата субектът е способен да разбере собствената присъственост.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите