|
В къщи съм сам. Чаят отново ври с познатия тих шепот и ме кара да се унасям в блаженна дрямка сгънат на две върху леглото. Прекарало десетки часове в тази поза, тялото ми добре знае най-удобното положение.... Вече два дни навън духа силен вятър, отвреме навреме капе и дъжд.
Слизам от претъпкания автобус едва успявайки да доловя особения аромат на въздуха днес: тъмно маслено петно, разлято върху измития от току що излял се кратък, пороен дъжд асфалт,… залитам напред, миг преди зъбите ми да застържат по него сред лепкава каша от кръв и парченца от усни спирам, ноздрите ми се изпълват с мирис на строеж, на сгради, започнати и незавършени с векове, покрити с прах, паяжини и стъпки на случайно минаващи хора оттам някога…
А оная вечер не беше така, аз бях хищник и жертва едновремено, търсещ и бягащ от някого. Мъглата падаше бързо, на порции, покриваше всичко и се отдръпваше, за да стори място на нови, още по-силни талази…Мокър отвън, потен отвътре, с треперещо от студ тяло, но силно все още, не за последен път познал несъшествуващата иначе умора, исках да остана трезвен поне тази нощ и да я срещна. Макар и замаян от мъглата, все пак бях свеж, а и ножа, който стисках в ръката си ме правеше уверен.
Знаех, че ще излезе към 9, винаги така правеше, и ако в девет през лятото хващам риба на реката полугол, седнал на някоя върба с изгарящо от жажда гърло и без надежда, че скоро ще пия вода, то зимата е съвсем друго нещо. 9 часа е времето на мрака, часа, който всички са се прибрали вече, а нощните птици не са излязли още. Няма и полицаи, има само тишина и мъгла, много мъгла…
Вратата се отвори и тя излезе, късче светлина за миг попадна върху лицето ми и аз го отдръпнах инстинктивно, въпреки че бе невъзможно да ме види. Беше с бяло палто, късо, едва покриващо полата отдолу, косата и се разпиляваще назад по гърба…
За кой ли път изпитах същото чувство, в познат до болка свят, без никакви изненади, без притеснения, извършвал и неизвършил още това, което щеше да стане там, на ъгъла на улицата, където проблясъците на лампите на можеха да достигнат. Всъщност не изпитвах нищо, чудех се само дали тя знае какво ще стане, дали усеща заплахата и дали изобщо ще го направя, изпитал жал един единствен път, миг преди ножа да разцепи кожата и да застърже по костите…, желание да спася от самия себе си… Осъзнавам се бавно, с залепнала буза на мокрия дънер, коленичил на шумата, с изстинали пръсти, но все още стискащи острието и разбирам, че ако не го направя сега, няма да го сторя никога. Капка вода се стича надолу покрай ухото ми: вода или пот какво ли значение има, след като ще отмине, за да се скрие някъде в пазвата ми. Усещам глад, улавям капката с пръст и я изпивам… Тишината е чиста, раздирана само от тракането на токчетата и по старите плочки, сърцето ми бие силно, удар след удар като от криле на чисто бели гълъби в свода на ръждясала клетка, над тях дълбоко, синьо есенно небе, далечно, избягало през времето, недостижимо…
Полъх на вятър достига до мен, леден и чист като капка роса върху острието на кинжал, .. пръстите ми се разтварят като стара незарастнала рана, с побелели мъртви вече ръбове и ножа пада надолу. Тя завива и продължава по другата улица…
|
rtyhyrjh
