|
|
| Тема |
 . |
|
| Автор | . (Нерегистриран) | |
| Публикувано | 10.04.03 13:55 |
|
|
|
Все ми е едно къде ще го пиша това. И кой ще го чете. Безразлично ми е.
Явно съм виновна.
Останах без приятели. Най-тъпото е, че не съжалявам - ни на йота. Старите ми приятели не понесоха това, в което се превърнах. Новите се оказаха нетрайни. Така се оказах на средата между две гари. Между две саксии - та на земята.
Какъв анализ да направя?
Какво станах?
Въобще не знам. В смисъл - не ми пука. Едно време исках да градя катедрала - жена, която да е хубава, с добър характер, с добро сърце. И т.н. и т.н. Но дойде моментът, в който разбрах, че всичко е илюзия.
Не искам да звуча така, все едно че се оплаквам. Не мисля, че се оплаквам - просто в писан текст ставам наясно със себе си. Като го видя написано, разбирам къде греша. Иначе не.
Опасявам се, че не обичам мъжа си. А съм длъжна. Защо да съм длъжна? По силата на навика. Освен това той е единственият човек, който ми остана. Като човек за общуване. Не мога да понасям докосването му. За секс да не говорим. Вече почти месец. И не мога да се оправдавам вечно с преумора и стрес.
Обичам го само като приятел. Оттам идва всичко. Готова съм на всичко за него, но го няма привличането.
Избива ме на рев. Не искам да плача в интернет-клуб.
Някак неусетно починах. Толкова го исках това едно време. Да умра. Да не чувствам. И т.н. и т.н.
Апатична съм. Във всичко. А от време на време ставам бясна. По стар навик.
Не искам да виждам никого. Днес, утре, вдругиден.
.
| |
| |
| 
|
|
