|
Приказка за Принца, Който Търсел, и за неговата Птица
Rogger Dojh
Принцът, Който Търсел, живеел в замък, построен върху вечните облаци над един тъжен свят, който не виждал слънце. През деня Принцът спял, тъй като при него над облаците имало слънце, но той не го харесвал. Обичал лунната светлина. Обичал да язди сред облачните си владения под звездите и да диша ледения вятър на нощта. Обичал дирята от звезден прах, която оставяли копитата на коня му. Обичал самотата си. Но все пак търсел.
Една нощ той отново излязъл да поязди сред тишината на безкрайното море от облаци. Този път пейзажът бил неравен и огромни вълма влага издигали планини отвсякъде. След известно време Принцът, Който Търсел, се отдалечил толкова от замъка си, че вече изобщо не го виждал. Вместо това пред него се простирало езеро от равни, тънки облаци, а луната тъкмо изгрявала на хоризонта и хвърляла там своята пътека.
Принцът, Който Търсел, затаил дъх. Погледът му се заковал в пълната бяло-синя луна и мисълта му се обърнала със зов към птицата, която той използвал в търсенето си. И тя долетяла.
Птицата на неговото желание била сребриста и крилете й прозирали. Клюнът й бил остър и направен от диамант. Очите й изкряли с хладна светлина, качулката от пера на главата й била неспокойна като повей. Ей такива странни неща имала тази птица по себе си. Защото и тя самата била стрнна.
Принцът, Който Търсел, се обърнал към нея със следните слова:
- Моя единствена приятелко - рекъл й той. - Открих тази, която търсех. Бил съм сляп за нейната красота, но тази нощ я открих. Отведи ме при нея!
И птицата полетяла към луната, а Принцът, Който Намерил, препусна след нея.
Единадесет години яздил Принцът през непознати небеса. Нощ след нощ виждал своята любима в небосвода, дори в новолуние, защото тъмнината не криела света от очите му.
В навечерието на дванадесетата година птицата се върнала при него и му рекла тъй:
- Повелителю мой, мисля, че никога няма да достигнем луната.
- Защо? - попитал Принцът, Който Намерил.
- Зщото нямаш достъп до нея. Това е природен закон.
- Защо чак сега ми казваш? - поинтересувал се Принцът.
- Защото чак сега разбрах. Съжалявам. Виждам твоята огромна любов и дълбока ще бъде твоята горест.
Принцът, Който Бил Загубил, вдигнал очи нагоре и се взрял в луната. Тя сияела там, ангелски красива и дяволски недостижима. Принцът, Който Бил Загубил, поел дълбоко дъх, изпратил своята мисъл към луната, рязко обърнал коня и препуснал обратно към дома си.
Още единадесет пъти по единадесет години Принцът, Който Бил Загубил, живял в небесните си палати, отдавайки цялото си сърце и цялата си душа на луната. А тя му отвръщала със своята красота нощ след нощ. И принцът все повече потъвал в кладенеца на несподелената любов и все повече се отдалечавал от света, който го заобикалял. Той вече не гледал никъде другаде, освен в луната, и очите му, огромни и кръгли, съвсем били заприличали и самите те на две луни.
Птицата на неговото желание, изоставена и самотна, виждала, как повелителят й линее и върви към смъртта си. Магията на луната го била завладяла напълно.
И отново през една лунна нощ Принцът както винаги бил излязал на терасата на най-високата кула на замъка си и, стиснал до болка металния парапет, не откъсвал очи от любимата си. Дишал толкова нарядко, че отстрани изглеждл като статуя.
Птицата на негвото желание, обзета от разкъсващата лудост на самотата, летяла високо над него и крещяла с тъжен глас, но гласът й не се чувал. Накрая надала нечуван никога до момента писък, спуснала се надолу към двете огромни като бели езера очи, отразили лунния лик, и ноктите й се забили в тях. Тя изтръгнала очите на Принца, Който Бил Загубил, и отлетяла.
Принцът, Който Бил Загубил, не усетил болката. Но стон на непоносима мъка се изтръгнал от корените на самото му същество - единственият смисъл в живота му, образът на неговата любима, луната, му бил отнет. Този стон набрал сила и отекнал между четирите краища на света. И онези, що се били събудили на повърхноста на земята от писъка на птицата, сега запушвали уши, за да се спасят от крясъка на нейния повелител.
В това време Принцът, Който Бил Загубил Два Пъти, се опивал да се изправи на краката си, държейки се за парапета. Залитайки, той се подпрял на него и, надвесвайки се все повече и повече, се прекатурил и полетял надолу, надолу, към света под облаците.
На заранта Принцът, Който Бил Загубил Два Пъти, се събудил в мрака на слепотата, слаб и треперещ, и усетил между пръстите си хладни завивки.
- Здравей - чул той глас на жена и това били първите думи, изречени от човек, които той чувал през живота си. Връхчетата на нечии пръсти се плъзнали по лицето му и по превзръзката, която покривала очните му кухини. - Кой ти стори това? - попитал после глсът.
Принцът, Който Бил Загубил Два Пъти, помълчал известно време, но накрая се престрашил и проговорил:
- Направи го птицата на моето желание.
- Но защо?
- За да ме спаси - отвърнал Принцът и отново потънал в сън.
И отново - гласът на жена го очаквал на идното утро.
- Гладен ли си?
- Да.
Принцът ял и отново заспал. Така се заредили дните и нощите.
- Това е невъзможно - рекла една сутрин жената. - Растат ти нови очи!
Принцът преглътнал с мъка и се задавил. Нещо в дъното на душата му се раздвижило и изведнъж той изипатл безумен кохнеж да съзре отново луната. Надеждата му се била завърнала. Но той не знаел, дали наистина я приветства или се страхува от нея. Почувствал, как се е изправил на ръба на лудостта.
Няколко седмици по-късно той се събудил през нощта и отворил очи. И видял...
Огън. Изкрещял. Таванът над главата му бил огнен и изоставал във времето. Очите му търсели нещо стабилно, но всичко се преливало и не се подчинявало на тяхното желание. Дървените греди на тавана били на много места наведнъж. Нещо черно, с две светещи очи, като крясък раздирало визуалното му поле и постоянно скачало към него, без да го достига.
Принцът затворил очи.
Принцът отворил очи.
Огън. Всяка сянка изгаряла мозъка му със собствен пламък. Всеки ръб като бръснач разделял миналото от бъдещето. Всяко движение изтръгвало ненавист към промяната. Принцът виждал всички тези неща, които му казвали, че се намира никъде.
Крещял и крещял, докато при него не дошла спасителката му. Поставила длан на челото му и това му дало чувство за сигурност и реалност. Лвжейки със затворени очи в тъмната стая, принцът изстенал:
- Видях.
Тя нищо не му отговорила. Той бил крещял толкова пронизително и нечовешки, че спасителката му се страхувала да го заговори. Вместо това тя стиснала ръката му и останала седнала до него до сутрита, когато той се унесъл в неспокоен сън.
Още много нощи се повтарял този кошмар. Накрая тя решила да го изведе от колибата и да му покаже гората.
Гора от факли, от минало, настояще и бъдеще, които се сблъсквали в разкъсващи сетивата противоречия. Принцът направил всчко възможно да запази самообладание и през повечето време стоял със затворени очи. А към спасителката си не смеел дори да се озърне. Ужасявала го мисълта, какво може
да види.
С времето принцът привикнал към странния начин, по който виждал. Започнал да се ориентира в него, започнал да различава бъдещето, настоящето и миналото, които виждал, насложени и в преход. Единствено цветове не различавал – нищо друго, освен червено, оранжво и жълто.
Сред този сетивен ад Принцът, Който Прогледнал, пожелал неистово да съзре отново луната. Изоставил спасителката си, без дори да я погледне един единствен път, възседнал един от конете в конюшната й и препуснал по света, в търсене на място, където облаците не скриват небето. Откъдето се вижда луната.
Спасителката му, със сълзи на очи наблюдавала гърба му, докато се отдалчавал. След като били изминали вече часове, тя отронила последната си сълза, образът й се размил и птицата на неговото желание, върнала естествената си форма, политнала и го последвала. Както била правила винаги, през целия си живот.
Принцът, Който Търсел, не се спрял ни за миг. Обиколил цялата планета веднъж, дваж, но навсякъде небесното му царство скривало небосвода и в небето се виждали единствено облаците на небесния под.
Но ето, че се разразила страшна буря. Принцът, Който Търсел, се намирал в необикновена земя, където кристални гъби рстяли от синя пръст и където въздухът звънтял от вятъра. От образите от бъдещето, които нахлували през очите в съзнанието му, принцът разбрал, че трябва да спре и да чака. Затова разседлал коня си, препънал го и го пуснал да пасе, а сам той се облегнал под една кристална гъба и зачакал. Наблюдавал мълниите, които предизвиквали убийствен отзвук в душата му и които го заковавали в мига като пеперуда с карфица. Принцът, Който Търсел, харесвал това усещане. Липсата на фокус върху настоящето го влудявала. Да виждаш единствено сега било толкова прекрасно, просто и изчистено. Бъдещето и миналото били болезнени.
Три дни и две нощи продължила бурята и дъждът се леел като из ведро. Било студено и пара излизала от устата на принца и на коня. Едва привечер на третия ден дъждът утихнал и облаците започнали да изтънява и да пропускат вечерната светлина. А по-късно, о, чудо! облаците се разделили и между тях надникнала луната.
Принцът, Който Търсел, се изправил на крака и вдигнал поглед натам, онемял от очакване и от връхлитща надежда.
И видял единствено пусто небе.
Новите му очи не могли да съзрат бялата луна.
Принцът отметнал назад глава и разтворил устни като за вик, но никакъв звук не излязъл от устата му. Вместо това сенките около него една по една се превръщали в пламъци, гъбите започнали да избухват, въздухът се нажежил и огънят като огромен кръг се разширявал наоколо. Все по-широк ставал този кръг, докато не обхванял цялата земя. Същества пищяли и изгаряли живи, предмети се разпадали на прах, тъмнината подпалена оставяла болезнено ярка светлина след себе си. Облаците се разпадали и се размивали, небесният замък се понесъл надолу и се разбил с грохот на повърхността. А небето оставало пусто за Принца, Който Търсел, пустинно, без една едничка звезда.
Без луна.
Птицата на неговото желание кацнала на двадесет метра от Огнения Принц, сред адските пламъци, и се въплатила в жена от огън, защто знаела, че така той ще я види. Доближила се до него и го заобиколила в гръб. Той все още стоял прав, но главата му била отпусната на гърдите. Птицата на неговото желание внимателно докоснала раменете му с две ръце, после бавно се притиснала в него и ръцете й обвили кръста му. Топлият й дъх се плъзнал по шията му. Принцът, Който Търсел, поел дълбоко възух и изправил глава. За минута останали така, неподвижни, след което той се извърнал с отворени очи очи, навел се и целунал своята спасителка. Около тях плмъците избухнали с нова сила и се извисил до самите небеса. А от там луната наблюдавала в студения си блясък и продължавала своя предначертан път.
Птицата на неговото желание се отдръпнала, направила крачка назад и срещнала очите му. А те били като кристални сфери с пламък в себе си.
- Знаеш ли, коя съм аз? - попитала тя.
- Не - отвърнал Принцът, Който Търсел. - А искам ли да знам?
Птицата на неговото желание тръснала глава и огнените й коси изпращяли като огън.
- Предполагам - отговорила. - Едно време бях птицата на твоето желание.
Принцът я наблюдавал мълчаливо известно време.
- А сега коя си?
- Сега съм просто твоето желание.
- Истинска ли си?
- Аз винаги см била истинска - рекла спасителката му. - Но ти едва сега ме пожела.
Огън.
Минало, настояще и бъдеще се сливат в невъзприемаем хаос от движения, целувки и страст. Планетата си има нова гора и тя вместо дървета има пламъци.
Принцът, Който Търсел, вече е принц без име. Той дори не е принц. Сега той е единствено Онзи, Който Откри и Беше Открит. В този момент енергията му се канализира през жената на неговото желание и транформирана се връща обратно към него, в един безкраен цикъл. И всички живи същества на планетата са щастливи, защото слънцето свети отново и огънят гори само в страната на черните пламъци, страната, където бившият принц и неговата невеста ще живеят вечно.
Денят най-сетне започва.
|
Приказка за Принца, Който Търсел