|
За хората и хората
Когато се събудих тази сутрин не подозирах, че денят ще се окаже повратен. Както обикновено вкарах една кървава струя в кенефа (деба и камъка, крайно време е да ида да видя, не мога ли да го разбия с ултразвук, па ако трябва и да ме режат, да ме режат). С жена ми пихме по едно кафе и закусихме - няма една сутрин през последните 30 години, когато да съм пропуснал закуска - може после цял ден да не ям, но закуската е задължителна, за да ми даде сили.
Телефонът ми иззвъня.
- Деба, кой па се е сетил за мен сега - изкоментирах и отидох да вдигна.
Поглед отстрани. 65 годишният Георги казва Ало, след което постепенно лицето му се променя и се вижда, как думите напират на устата му, но все пак се сдържа, за да изслуша отсрещната страна.
- Добре. Добре. В събота пътувам. Не ме интересува, искам да се видя с брат си, преди да умре - казва накрая и затваря.
Току що са му съобщили, че брат му, с когото не са се виждали 15 години, е на смъртен одър и му остават броени седмици. Умира от рак човека. А последната забележка е в отговор на разтревожения глас на племеника му, че баща му не знае, че умира, не знае, че има рак и че ако брат му отиде изведнъж след 15 години да го види, ще се досети.
Когато Георги пристига при брат си на другия край на страна, научава, че човекът е напълно наясно със ситуацията. Това, че лекарите и близките му крият истината не може да скрие фактите от него.
Георги се прибира обратно у дома, за да продължи да работи. Междувременно брат му, Иван, продължава да линее и с всеки изминал ден се приближава към гроба. Синът на Иван Стефан се грижи до колкото може за него, но вече няма много, което да направи. Баща му е на морфин, не разбира къде се намира и какво му се случва. От няколко дни не е ставал от леглото... А дъщерята на Иван Ани не е дошла да го види нито веднъж. Син му го е внесал сам на ръце в болницата, без да има кой да му помогне. Работи момчето по 12 часа, после останалото време прекарва с баща си.
За това безразличие от страна на Ани, естествено, си има причина. Две години по-рано, една съдбовна вечер на масата Ани насред спор завява на баща си, че нищо не е направил за нея и семейството й. Това е странно твърдение, пред вид, че им е купил апартамент и го е обзавел, а по-късно, като им е отеснял, са го продали и им е дал още пари, за да си купят по-голям. Помогнал е на всичките си деца и се е грижил за тях с всичко, с което е разполагал. Иван посочва вратата на Ани и я кани да напусне дома му, докато не сметне за необходимо да се извини. От тогава помежду им израства дълбока пропаст.
Изненадващо, тази пропаст става дори по-дълбока, когато поставят диагнозата на Иван. Дъщеря му почти излъчва радост от предстоящото събитие. Неадекватно и тревожно, но, какво да направиш - сложни са човешките отношения.
От цялата тази история Ани излиза адска кучка. Баща й умира, а тя не може да му прости дори в този момент, че поне на брат си да помогне с грижата. По-лесно е да намериш морално оправдание за себе си и да зарежеш болният от рак баща, отколкото да се подложиш на месеци стрес и изтощение заради него. Нека другите се оправят, в крайна сметка той ме изгони от дома ми... Логическите лупинги, на които човек е способен, за да оправдае отвратителното си поведение са безгранични.
Когато начухи всички тези подробности, намразих тази Ани дълбоко в червата. Собствената ми майка умря от рак и зная какво са подложени и болният, и близките му. Трябва да си изрод, за да зарежеш собствета си кръв в такава ситуация. Но ето, свинята го е направила.
Справедлив гняв.
И тук се обажда традиционния ми стил. Справедливият гняв, мисля си аз, е един голям хуй.
До какво води справедливият гняв? Какво би постигнал Георги, ако намрази пременицата си, защото е постъпила нечовешки с баща си? Няма да я види 15 години. Ще я накара и тя да го мрази. Ще я третира като родоотстъпник и ще й отказва помощ и подкрепа. Какво бих постигнал аз, изпитвайки справедлив гняв? В мислите ми ще се настани един непознат зъл човек, който заслужава възмездие. Ще го преживея и то ще стане част от живота ми. Някъде по света, в едно ъгълче, ще се засели поредният изрод, допълвайки тълпата от нечовеци, за които вече съм чувал.
Не виждам практическа полза от нито една от двете реакции.
Затова, след като разговарях надълго с Георги, реших да потърся алтернативен начин на световъзприятие, който да ми помогна да приема и анализирам случката по по-практичен и полезен начин. Естествено, Георги е голям, дал е клетва и не е моя работа да го съдя и уча. Но по въпроса за моето собствено отношение по темата има какво да направя.
И ето до какво достигнах.
Ани. Конкретна ситуация, конкретно поведение, конкретна кучка. Но дали Ани е същата кучка с децата си? Дали Ани се е родила кучка? Дали е била кучка на 1 ден от живота си? Дали 3 години по-рано би реагирала по същия начин? Изобщо, уместно ли е да лепнем етикет на това момиче, защото е попаднала в ситуация, в която не е имала модел на поведение и е постъпила на базата на стари, дълбоко залегнали в мозъка й страхове? КАК изобщо се е стигнало до там, че Ани да отебе така брутално умиращия си татко?
Основното количество хора по света, или поне в западния свят, както вече стана дума по-рано в книгата, след като се роди бива отгледано от биологичните си родители, поне през първите, най-агресивни откъм обучение години от живота си. В конкретния случай с Иван и Ани това е факт. Човек се ражда с едно бяло платно за мозък и родителите му започват да пишат по това платно - интелект, емоции, модели на поведение, познание за света, любов и страх. Започват да пишат още от ден 0, когато детето за повечето възрастни индивиди прилича просто на парче месо, което трябва някак да бъде нахранено, напоено и почистено, за да не умре и за да не реве толкова. И ако това е отношението, което бебето получава, най-ранните следнатални записи на платното му са лайняни. Половината се изсипват от хаоса на вселената, другата половина - от страховете на родителите.
Изминават първите няколко години от живота на детето. То става социално и вече съзнава, колко е зависимо от мама и татко. Вярва в тях, разчита на тях, живее благодарение на тях. Дори, когато те са ирационални и когато го унижават. И тук не говоря задължително за физическо или сексуално насилие или пороци като алкохолизъм или наркотици. Не, че тези явления не се срещат и не оставят огромни кафяви петна по платното. Но много по-малки са нещата, които се проектират върху детето и по-късно се проявяват реално в живота му. Критика, недоловство, слабост и манипулации... Извиване на ръце, принуда и контрол чрез страх... Театри и роля на жертва, отсъствие и пренебрежение... Формите на унижение, които родителите са способни да приложат на децата си, са неизброими и голяма част от тях изобщо не са незаконни. Когато детето ти се прибере от училище с петица по География и ти му кажеш - За какво съм те родила, за нищо не ставаш, един урок поне да беше научила за шестица - това е едно законно димящо кучешко лайно, лепнато баш на средата на бялото платно. А кумулативният ефект от 15-16 години подобни посерни е много, много сериозен.
В този ред на мисли може да опростим модела на човешко същество, отглеждано от родители, до робот, който бива програмиран първите найсе години от живота си, след което, примерно с настъпване на пълнолетие, роботът започва да изпълнява програмата си. Според колко е хубав кодът на програмата, роботът или живее хубаво, или не, или някъде по средата. И всяко едно единствено решение и действие, извършено от робота, се базира на програмата.
През ранните години от живота има една много съществена роля, която би могла да обърне модела с робота - ролята на самопрограмиращия се робот. Това се учи от ден 0. Това е зрънцето на свободата, независимостта и личността. Това е мотивът за промяна и растеж. Това е липсата на клетка около детето - клетка, построена от страховете и ограниченията на родителите. Клетка, която казва на детето кога и колко да спи, кога, колко и какво да яде, кога, колко и с кого да си играе, каква хигиена да спазва, колко активност точно и толерирана в семейството и колко послушание. Едно дете, което е имало щастието да отрасте без клетка и е имало модел на ролята на личното развитие и самоусъвършенстване, във всяка точка от живота си, без значение след колко страдание и лошо програмиране, ще има мотивацията да се промени и познанието, как да го постигне. Когато навлезе в живота, това човешко същество ще бъде робот с лош софтуер, но критичният модул по самопрепрограмиране ще се задейства и ще започне да подобрява софтуера. Резултатите от това са феноменални. За илюстрация, запознайте се с биографията на Луис Хей. Жената разказва историята си във филма си "Излекувай живота си".
Но ако клетката е била на лице от ден 0 или не е имало възрастен индивид, който да даде на детето модел за ролята на самоусъвършенстване, детето ще отрасте в робота, който родителите му са изпрограмирали без ни ний-малка идея какво правят, и ще си проправя път през живота - някак си, ту успешно, ту не, без ни най-малка идея, защо се случва това или онова. Вселената ще бъде изблик на хаос, където само късметлиите оцеляват, а късметът не огрява всеки. Решенията ще се основават на страхове и в крайна сметка ще се манифестират в страхове.
Същитя този баща, Иван, който толкова грозно е заебан от щерка си е всъщност човека, който я е изпрограмирал. Това, което му се случва е пряк резултат от собственото му поведение и решения от преди много години. Ани е просто инструмент в собствените му ръце, излязъл извън контрол. Дали тя е права или крива, няма значение. Това, което е важно е, че тя е объркана. Изпитва страх, изпитва угризения, но не знае какво да направи с тях. Бягството е решение. Поводът отново е без значение. Кой какво е казал и направил - това е повод. Причината обаче е страх. Страх от човека, който я е програмирал... И липса на метод, с който да се справи с този страх. Липса на желание. Липса изобщо на идеята, че се страхува... Нашият робот просто не борави с такива понятия. Той знае, че програмистът му го е изгонил от къщи и това е абсурдно и този програмист заслужава бой, ебане, и да мре в кофата с лайна. Сам. Защото роботът така е изпрограмиран от Иван.
Но дали Иван е този, у към когото да насочим справедливия си гняв? В крайна сметка той е посрал детето до степен, че на 35 Ани да не е способна да прости на умиращия си баща.
Иван също има родители. Техните небалансирани, нехармонични животи са матрицата, която се е отпечатала на белия лист на Иван. С тази матрица на разположение, човекът е направил, каквото е могъл. Отгледал е две деца. Не е знаел как. Че знае ли някой? В училище има ли часове по родители и бебета? Хората дори не знаят, че е необходимо да се поинтересуват за това. Те дори не знаят, че не знаят нещо. След 8 часа къртовски труд, за да нахраниш децата, няма откъде да научиш, че има цяла наука за отглеждане на деца и че децата не са просто парче месо, а са сложни индивиди, които те гледат с широко отворени очи и попиват всеки лъч светлина и всяка пръдня, които излязат от теб.
Този феномен се нарича "The Relevance Paradox". Проявява се като взимане на грешни решения от групи от индивиди, което не знаят, че е необходимо да потърсат информация. Конкретен пример е едно малко голоохлювче, което паразитира в човек. Вирее в застояли водоеми и влиза през кожата. Заболяването се третира лесно, но в държавите с нисък жизнен стандарт липсват необходимите медикаменти и хората осакатяват и умират от отказ на органи след дълги години неизлекувана зараза. Принципът на Парадоксаланата Незаинтересованост в случая засяга строителите на ситеми от напоителни канали. Това са хора, които се занимават със земеделие. Те не знаят нищо за това охлювче. Те знаят за тонове реколта, посеви, дъждове, градушки и как да направим земята да ражда повече. Някъде по университетите някой е забелязал факта, че иригнациите драстично увеличават популациите на голото охлювче и най-вече успешно го транспортират на огромни територии, увеличавайки неимоверно броят на заразените. Съществува и елементарно инжинерно решение, което не остъпява особено строежа на напоителни канали, което ефективно спира разпространението на паразита. Но. Хората, които строят иригнации не знаят за това. Те дори не знаят, че има нещо, свързано с тяхната работа, което е важно, но не знаят за него. Дори нямат представата, че е време да попитат, има ли нещо ново за нас? И като резултат, без да има виновни, паразитът пътува щастлив по света, въпреки наличната технология, разработена срещу него.
Същият парадокс е налице, при това в абсолютно зашеметяващи мащаби, при отглеждането на деца. На повечето хора по света на практика изобщо не би им дошло на ум да попитат, някой знае ли нещо за отглеждането на деца, което аз не знам? И не го правят. И не са виновни, защото няма причина да го направят.
И крайният резултат е една самоподдържаща се система от роботи, които се самовъзпроизвеждат, и известно количество изключения, възникнали дали по волята на свръх сила в лицето на някой Бог или просто като резултат от хаоса във вселената. Хубавата новина е, че преходът е възможен. Което и да е зомби може да каже WTF? (гледайки изненадано живота си до сега). Зомбитата не са страшни. Те не са друг биологичен вид. Всички хора си остават все хора, без значение, колко счупени са били от родителите си, и критичната разлика е единствено в мотивацията за промяна и модела за промяна. И всеки, който не ги притежава, заслужава съчувствие и помощ, а не омраза и... справедлив гняв.
Иван умира. Ани е кучка. Стефан е подложен на тежък емоционален стрес. Но и тримата са човешки същества. Сгрешили осем милиарда пъти в живота си, и тримата си остават човешки същества. Единият действа егоистично, другият е безкористен... Но въпреки това всички си остават човешки същества. Роботи, програмирани по един или друг начин, които търсят своя път да бъдат свободни твари, макар и може би да не го знаят, или поне да не го формулират така.
Справедливият гняв, мисля си аз, е един голям, Кралимарковски хуй. Погледнете хората около себе си през поведението и грешките им. Погледнете към това вътре в тях, което на практика го има във всеки човек - бялото платно, на което животът е писал и срал. Погледнете под насраното. Това ще ви помогне да почувствате факта, че тези хора не се отличават от вас по същина, а само по конфигурация. А конфигурацията не е тяхно дело, по дизайн тези хора са невинни и светли същества. Просто са били счупени по времето, когато са започвали своя път на този свят.
Нека Ани да е жива и здрава, да си гледа децата и да доживее дълбоки старини. Смъртта на баща й, както предвиждам, ще я промени. Ще й даде мотивацията за трансформация, която не е получила като малка. Може би брат й ще й даде системата и тя щенаправи крачка в личното си развитие. Това може да се случи след 20, 30 години. Може да се случи на смъртния й одър, когато ще почувства нуждата да прости на баща си. Но каквото и бъдеще да я очаква, то не се свежда единствено до изродската й постъпка от днеска. Тя е човешко същество и във всеки един миг от живота си тя има реалната възможност да се обърне назад и да попита WTF? И ако сме състрадателни към нея и й помогнем, този въпрос има много по-голям шанс, отколкото ако излеем справедливия си гняв върху й. Защото последното единствено ще затвърди убеждението й, че хората са лоши и са против нея. А хората - хората са просто човешки същества с бели платна, насрани, но по същество си остават все същото - човешки същества.
Във връзка с това, в момента се опитвам да мисля по същия начин за Буш. Човешко същество. Да видим, до колко ще се справя :)
|
За хората и хората