Бях чел едно простичко обяснение от някакъв самозван мъдрец. Дали се прераждаме... На този въпрос, разбира се, отговорът беше догматичен - ДА, прераждаме се. Но той даде една аналогия по отношение на умирането, която не знам защо ясно запомних. Той подчерта, че така наречената "смърт" ни съпътства от самото начало на живота ни и всъщност тя произтича от изначално ограничения ни хоризонт. Това, казва той, е обречеността ти да гледаш от едно място, да заемаш една позиция, да имаш едни очи и уши - и най-важното - да се отъждествяваш с нещо, без да знаеш защо го правиш... Та, казва той, всички знаем, че слънцето за субективните ни възприятия сутрин изгрява, а вечер залязва. Значи ли това, че това наистина е така или зависи от отъждествяването ни с ограничената гледна точка?!...

Ако не приемаме неподвижното посредничество на мястото, с което се отъждествяваме (тялото, Земята), например при поглед от космоса, ние щке видим, че в действителност слънцето никога не изгрява и никога не залязва, а всякога сърдито си пече там на черния небосвод и независимо от относителната мяра, с която го гледа т.нар. "земен жител". "Изгрев" и "залез" са илюзорни състояния, продиктувани от ограничените ни възприятийни способности, а не някакви явления с абсолютен космически статус.

Същото нещо са животът и смъртта. "Живот" и "смърт" са относителни състояния, продиктувани от преходността на отъждествяването ни през място - те са като посоките на света или "горето" и "долуто"... Както слънцето реално нито изгрява, нито залязва от свръх-земна гледна точка, така и безименният АЗ нито се ражда, нито умира от гледна точка на извечната си другост спрямо всяко едно възможно земно-телесно отъждествяване.