|
направо се чудя, аз ли съм голям скептик или вие сте твърде големи оптимисти. не искам в никакъв случай да обиждам никого. и мен ме вълнуват същите въпроси, които вълнуват и вас, но аз не мога да говоря с такава сигурност за неща като съществуването на душата например. дали е въпрос на вяра, дали е въпрос на нагласа или пък на недсостатъчно познаване на нещата, аз не мога 100% да съм сигурен, че душа, като нещо отделно от тялото съществува. и нещо повече, напоследък все повече се убеждавам, че просто по всички закони, описващи природата, съществуването на душа и на пространство след смъртта, в което тази душа да пребивава, не може да е възможоно. според мен метафизиката е едно пространство, което е обречено на изчезване с развитието на физиката и другите занимаващи се с описването на заобикалящия ни свят науки, просто защото тя обхваща всички въпроси, на които към дадения момент, физически отговор не може да съществува.
трябва да си призная най-искрено, че беше време, в което и аз не се съмнявах в съществуването на душа, като нещо отделно от тялото, което продължава съществуването си след физическата смърт, но това лека полека, започна да м и се струва супер невъзможно. ще си кажа веднага защо, пък вие ако можете ме разубедете, ще се радвам, защото и на мен идеята за някакъв вид съществуване вечно съществуване много ме блазни, просто защото това по някакъв начин може да даде смисъл на живота ми тук, на земята.
значи ако приемем за вярна еволюционната теория, излиза, че човека по нищо не се отличава, от което и да е животно, ходещо, пъплещо, лазещо и фъркащо по тази земя. всички имаме общо начало, някъде далеч в миналото в първичната супа, където според теорията се е зародил живота. доказателства за еволюционната теория съществуват страшно много и най-разнообразни, но най-силното според мен е генетичното сходство между човека и всяко друго животно. значи с доста голяма сигурност можем да кажем, че теорията е читава и не може да бъде оспорена. дори тезата за божествения произход на човека не противоречи сериозно на еволюцията, ако се замисли човек.
значи за движещата сила в еволюцията е естествения подбор, т.е. оцелява най-силното, най-интелигентното, най-бързото, и т.н. всичко най. в този ред на мисли човекът се отличава от другите животни с това, че притежава интелект, т.е. много развит мозък, който да му компенсира всички останали недостатътци (недостатъци наричам качествата, които у другите животни за застъпени доста по-силно, отколкото при човека). по този начин, с помощта на мозъка, съществуването на човека е осигурена за известно време, т.е. основната цел в природата, запазването на живота на вида е изпълнена. с това общо взето физическия въпрос се приключва, така да се каже и остава метафизичния въпрос. тук идват въпроси от рода на:
с какво право ние смятаме, че човекът, който в целите си по нищо де факто не се отличава от което и да е друго животно, трябва да притежава душа или нещо, което да продължава да съществува след смъртта, а всяко друго животно по земята не трябва да притежава душа.
и ако приемем, че душата по някакъв начин се съхранява, в това, което при човека го има, а при животните, не, демек мозъка, то тогава следва логичния въпрос, какво става с душата, когато мозъка остарее и склерозира, и тя ли остарява и склерозира. каква ми е ползата на мен от една остаряла душа, там където тя отива след смъртта.
не е ли логично да се приеме, че размислите върху нещото наречено душа и вярата в него не са просто един страничен ефект от високоразвития мозък, с който по силата на природните закони за запазване на живота сме се сдобили, само и само да може запазването на живота да е по-сигурно. не може ли просто това да е плод на въображението, което мозъкът подклажда по някакъв биологичен начин, защото по този начин неговото съществуване, а от там и съществуването на индивида, а на по-късен етап и съществуването на вида, е осигурено. защото нека си го кажем направо, човекът просто няма за какво иначе да съществува. човек още от невръстна възраст започва да е надява, че като умре, няма да умре завинаги. това нещо се затвърждава и от наличието на религии, вярвания, учения и др. неща, които според мен са измислени само за благото и оцеляването на обществото и на човечеството като цяло, но не и на индивида, като отделна единица в кюпа. ако тази вяра не съществува, т.е. ако човек поне мъничко не вярва в съществуването на душа и съществуване след смъртта, то той като индивид, като човек няма полза (за себе си) от своето собствено съществуване, като изключим някои физически и духовни, в смисъл на интелектуални, удоволствия, които животът му предлага. полза от неговото съществуване има единствено групата, обществото, вида, живота, като цяло.
може да ви се стори малко грубо, като заключение, но от всичкото това според мен следва въпроса: защо да съществувам, да живея, да се развивам, като за мен, като индивид, това нещо няма никакъв смисъл, ако един ден ще умра и няма да мога повече да използвам наученото през живота си... може да е супер егоистично, като поглед върху нещата, но като се замисли човек е супер егоистично от страна на живота да използва мен, като индивид, за да се запази...
естествено, остават и метафизични въпроси от сорта на:
кой е създал вслената, някой създал ли я е изобощо или тя сама се е пръкнала, къде е началото и краят на вселената, какво има зад края на пространството и на времето. но това, което е общото между тези въпроси, пак е това, че те нямат никакво отношение към човека, като към индивид, т.е. лично за мен и нама причина, според мен, да се смята, че те имат някаква връзка с душата и ъществуването и след смъртта....
е, залях ви с бая голяма кофа скептицизъм, надявам се да не ви се отрази зле и с нетърпение ще чакам да има контра убеждение....
поздрави!
"...казват, че съдбата закриля смелите и тези, които могат да се поучат от грешките си..."
|
така, като чета постингите...
