Не знам дали предното се получи точно отговор на някого..Спи ми се:)..

Бих искал само да добавя по повод на още първия пост на тази тема..

Онази прекраснотия (няма спор, тъй си е), до която достигаме - чисто съзнание - всъщност е аз, но преди да съм станал аз..Един отсъздаден аз, върнат на етапа, в който е бил просто самодостатъчна живост в пряка връзка със Създателя си..Но дали туй значи, че трябва ние постоянно да се отсъздаваме..? Нали все пак сме поставени тук..Всички онези всекидневни смисли, с които сме задръстени наистина си заслужава да изгубим.. Но докато стигнем до чисто съзнание, ние губим доста повече от това..Струва ми се, че до него трябва да се домогваме само, ако няма какво друго да сторим..То е нещо като лекарство, но е опасно..Започваш да се чувстваш, като че ли си с половин крак в света..Не че това е лошо, но ако ние си имаме своите истинни основания (или истинен Основател) или сме ги заслужили, то и без това ще продължим някъде натам..Но явно, че сме създадени не за да се отсъздаваме..

Ако ни удари непоносимо ужасното или изпаднем в отчаяние при спомен за него или осъзнаване на неговата възможност или неизбежност - тогава нека да бягаме при чистото съзнание..

Но инак сме длъжни да останем тук и да се грижим..Аз за себе си и за теб и т.н...Длъжни сме..Разтварянето е опасно..