|
--------------------------------------------------------------------------------
Нещо като автобиография (Bulgarian language support only)
Информацията тук и на следващите страници е актуализирана на 28 Oct 1999 22:39
Здравейте! Добре дошли в новия литературен жанр - "Мемоари online". Чудех се какво точно е това, което сядам да пиша и накрая ми хрумна, че това са "живи" мемоари. И наистина - защо да чакам още 50 години, за да напиша нещо, което се е случило днес или преди 10 години? Та дотогава аз ще съм го забравил!
Тези страници се допълват непрекъснато. Посещавайте ги по-често, за да откриете новите неща. За да разберете правилно нещата, които са написани, трябва да отговаряте на няколко условия, най-важното от които е да четете и да мислите. Ако не ви се занимава с мислене, по-добре не продължавайте да четете тук.
1971 1973 1975 1979 1985, 1986, 1987 1987, 1988, 1989 1990 и следващите Фотоалбум Хора
Някои други от нещата, които съм правил след 1990 г. можете да видите тук на английски. За други е още рано да пиша, за трети няма никога да се разбере. Не искам да се хваля, нито пък излишно да скромнича, но когато вчера ме попитаха какво съм бил направил в живота след 1989-а (не знам защо се ограничиха само за този период - вероятно за задалите въпроса животът е започнал именно тогава), се замислих и вместо да отговарям, за което нямаше да ми стигне времето, написах тази и следващите страници.
Направил съм някои неща - кои лоши, кои - добри, но по-важното е, че винаги съм се опитвал да създавам, творя и измислям. Не се притеснявам да публикувам собствените си дивотии в мрежата, нито пък да критикувам хора, които си заслужават критиката.
На критиците ми мога само да кажа: не е важно аз какво съм свършил, по-важното е дали вие сте успели да направите нещо добро. Аз си имам кусури и си ги признавам, но не мога да приема критика от хора, които се смятат за безгрешни. Такива хора няма. Спомнете си какво е казал Иисус "Ако между вас има човек, който не е съгрешавал, нека хвърли камък върху нея". И Мария Магдалена оцеляла.
Когато мога да помогна на някого, аз помагам и не чакам благодарности (макар че, ако ги получа може и да ги демонстрирам - така в офиса ми на стената стои писмо от Агенцията за българите в чужбина, грамота от Асоциацията на родителите на деца с увредено зрение, писмо от психиатрична клиника и др.п.).
Покрай мен и Митко Ганчев израснаха много хора, които получиха хляба и знанията си от нас, а след това забравиха стореното им добро. Но и това не ме притеснява - човещина, какво да се прави. "Помогни на приятел в нужда и следващият път, когато се сети за теб, ще е когато пак е в нужда", нали?
За успокоение на будните "съвести" мога да кажа, че още в 114-а АЕГ вървеше лафа "4/5 от учениците мразят Вени, а 1/5 не го познават". От друга страна през годините съм успял да си създам и доста приятели, което вероятно ще рече, че дяволът не е толкова черен. Признавам обаче, че има много хора, които не харесват факта, че съм създал без да ги питам "Интернет Общество - България", не им харесва фактът, че се справям с живота и без подкрепата на дядо ми Венко Марковски (о, да, има хора, които хич не се радват на това; спомням си трепетните им надежди след 1988 г.), че се изявявам по телевизията и радиото и че съм човек, който е винаги усмихнат. Сигурно точно това, последното, е най-подозрителното. Мнозина подозират, че им се надсмивам (гузен негонен бяга!).
Няма такова нещо. Не съм привърженик нито на Сталин, нито на Хитлер. Изпитвам огорчение, когато не мога да убедя някого в правотата на идеите си, но никога омраза. Не мога изобщо да мразя хората (може би защото те самите се мразят достатъчно?). Това не значи, че обичам цялото човечество, де, но все пак надеждата умира последна.
Ценя обикновените неща. Най-голяма радост сигурно ще изпитам, ако успея да мина по "Витошка" в дъждовен ден и не видя нито една счупена плочка и нито една кола не ме опръска. Или ако успея да се разходя по тротоарите из центъра (ало, кмете?), без да избърша десетките мръсни коли, които са ги окупирали. Оцених за пръв път какво значи обикновения душ когато отидох в казармата и имах 30 секунди за първата си баня. След нея бях по-мръсен, отколкото преди:-)
Смятам, че на днешните бизнесмени и политици им липсват първите 20 години в мерцедес. Затова така се впечатляват от възможността да парадират в обществото с новите си коли, с незачитането на законите, с щедростта си. Или по-общо - с новите си нрави. Но така е - лесно харчи пари този, който лесно ги е спечелил.
На тези, които си мислят, че позирам или преигравам, един съвет: прочетете спомените на Солженицин и/или "Интимни части" на Хауърд Стърн; и двете книги ги пуснаха през месец декември 1998 г. на пазара у нас. Други книги (от новоизлязлите), които си заслужават четенето и свързването им с поведението ми: "Спомени" на Андрей Сахаров, "Спомени" на Кирил Христов, "Бит и душевност на българите след Освобождението" на Иван Хаджийски. Изобщо, спомените и историческите аналогии са много полезни. Сетне пак ще си говорим:-)
Никога не забравям правило номер 2 от устава на стария английски клуб "Не се взимай насериозно". Правило номер 1 нямало. Дано и ти, уважаеми читателю, да не си някой човек, който се взима прекалено насериозно.
_________
"Нещо като автобиография" - така се казваше един от първите ми сериозни разкази. Написах го през 1982 г., а го публикувах в "Родна реч" през 1984 г. (изчаках да се сбъднат някои от пророчествата на Оруел). В скоро време ще го издиря и ще го публикувам тук.
|
I syktyr
