Нека си припомним, откъде тръгнаха хора като Румен Воденичаров или Волен Сидеров. В началото на 90-те и двамата се изявяваха като крайни либерали (и яростни врагове на национализма), като единият бе програмен директор на Фондация “Отворено общество” (известен бастион на либерализма), а другият главен редактор на в-к “Демокрация” – орган на формиращата се у нас либерална десница. Днес и двамата успешно са се трансформирали в не по-малко яростни православни фундаменталисти и изобличители на “ционисткия заговор” срещу България. От друга страна, четейки материала на Лютви Местан в “Новия национализъм”, човек остава с впечатлението, че мерките, които авторът (представящ се за “истински либерал”) предлага за репресирането на хора като Сидеров или Воденичаров, не се отличават особено от тези, които самите Сидеров и Воденичаров биха желали да се приложат спрямо хора като Местан. Т.е., видно е, че разстоянието между “либералната демокрация” и диктатурата (включително “либералната”) едва ли е чак толкова голямо.