|
Когато жена ми роди, имах възможност да се вмъкна при нея веднага след това. Тя лежеше на носилка с колелца в коридора пред родилното като измъчена мадона, а на няколко метра встрани акушерките се въртяха около някакво бебе, за което ми обясниха, че е моето.
И други бащи са ми разказвали за същото - как чакаш да се роди детето ти, къде радостен, къде притеснен, но без изобщо да можеш да си представиш какво те очаква и когато това стане, в къщата ти влиза съвсем непознат човек, с непозната физиономия, със своите навици и изисквания, със своя характер и единствената разлика от ситуацията, примерно, "нов колега в службата", е, че този непознат човек е бебе, при това твоето.
Добре, но нещата са измислени гениално от Природата или Който има грижата за това - гледането на новородено е денонощна въртележка от задължения, рутина и умора, и така те увлича, че забравяш за всичко друго. След няколко дни, когато изведнъж се оказва, че бебето спи и с жена ти имате час-два за вас, погледът ти спира върху лицето му и откриваш, че това е твоето дете, че носът му е твоят или пък ушите, че познаваш всеки сантиметър от него и дори божественият му бебешки аромат е напълно индивидуален и можеш да го разпознаеш със затворени очи. А когато бебето се събуди и те види, веднага те познава и ти се ухилва по бебешки лъчезарно. Станали сте близки, станали сте роднини, станали сте едно отвъд гена и кръвта, които са важни, но без които може. Не може без други неща.
Когато се роди дъщеря ми, наша приятелка и умна жена ни каза "Пейте й! Няма значение какво и как, просто й пейте!" Послушахме я и започнахме да пеем на дъщеря ни каквото ни хрумне, от пионерски песни през маршове, та до естрадни хитове за очи, ръце и сърца. Пеехме не много вярно, но с ентусиазъм и бебето страхотно се забавляваше с нас. Ефектът има психологическо обяснение, което съвсем не е важно, важен е ефектът.
Днес дъщеря ми е на 17 години и от висотата на тази кула уверено казвам на младите родители "Четете на децата си!"
Винаги съм четял много. Когато бях дете, нямаше компютри и електронни игри, с приятелите в махалата много четяхме и си говорехме за книги. Когато се роди дъщеря ми, положението вече беше друго, книгите отидоха на заден план. Можех ли обаче аз като добър баща да я лиша от едно страхотно забавление, в което ти си и режисьор, и оператор, и главен герой и всичко става на възможно най-хай-дефинишън, 3D и стереофоничен екран на твоето въображение?
Започнахме с бебешките книги, онези, от пластична материя, за да стават за гризане, с по едно пате или коте на страница. И с тях може да се съчиняват прости истории, които бебето сигурно не разбира, но слуша с ласкаещо разказвача внимание.
От към двегодишна възраст започва най-хубавото, започва периодът на Доналд Дък, Чичо Скрудж и Мики Маус, Мечо Пух, Йори и Кенга, Пипи и Карлсон, най-различни приказки, детски енциклопедии и албуми. После при нас дойдоха историите на Лемъни Сникет и, разбира се, Хари Потър, той е героят от детството на дъщеря ми. Първия Хари Потър й прочетох, когато тя беше на пет години. Следващата година дъщеря ми вече можеше да чете, но бавно и затова й прочетох втория Хари Потър. Следващите романи от серията тя прочете сама, нямаше търпение да ме чака до вечерта да се върна от работа, пък и вече бе открила удоволствието от четенето.
Струва ми се, че двете основни оправдания да не четем на децата ни са липсата на време и убеждението, че детските книги няма да са ни интересни на нас, възрастните.
За времето всеки си решава сам за какво да го използва, но факт е, че винаги има от какво да се откажеш, ако си чак толкова зает, та да не разполагаш с един час за детето си. В крайна сметка ще спиш малко по-кратко, струва си, детето ти веднъж е малко и това няма да се повтори никога, това с никакви пари не се купува.
Колкото до това дали детските книги ще са ти интересни, там нещата са много по-лесни. Достатъчно е да ги четеш без предварителни очаквания и предубеждения, просто да ги четеш, така, както ги четат децата. Детските книги са интересни, защото "за деца се пише като за възрастни, само че по-добре". Сигурен съм, че детските писатели имат едно наум, че книгите им ще се четат и от възрастни. Поне при мен бе така, когато пишех романа ми за деца "Спасяването на африканските диаманти", представях си таткото, който чете книгата на детето си и се стараех да разкажа историята така, че и на него да му е интересно и смешно. Спокойно, бащи, писателите мислят и за вас!
Когато прочетеш книгите от детството ти отново като голям, забелязваш детайли, които когато си дете са ти непостижими. Когато си голям, откриваш в детските книги много смисъл, който детето ти може би попива несъзнателно или пък ще открие след години, когато ги чете на своето дете.
Когато децата пораснат, започват да се срамуват родителите им да ги гушкат, тогава човек гушка спомените с тях. Как детето ти с хитър вид казва първата измислена от него шега. Как в парка тичаш след велосипеда, който детето ти се учи да кара без помощни колела. Как вечерта жена ти влиза в детската стая, ти похъркваш изпод книгата, която си чел на детето си за да го приспиш, а то шепне "Мамо, тихо, тате спи!" Тези неща виждаме често в рекламите, те са ефективни за продажбите на нов прах за пране или семеен автомобил. Истината е, че тези неща ги има и в живота, от теб зависи да не ги пропуснеш.
Страницата на хумориста Весел Цанков -
|
Какво четат бащите
