Имаше един период, когато актьорите на наша сцена много се надвикваха. Докато на Запад усвояваха системата на Станиславски в нейната цялост, тука кой знае защо я възприеха като повод да си разкъсаш ризата и да прегракнеш. След време това бе изживяно. Имаме достатъчно добри театрални традиции, за да надделее умното и талантливото. Дори и по така наречените естради, където водещите често дискутираха с някой умник от публиката, нещата се уталожиха. Надделя спокойният тон. Публиката свикна да възприема смешното не само като панаирджийски крясък. Кадърни актьори доказаха, че гневът и ужасът също могат да се изразят по тих начин. Известен е примерът с нашумял навремето актьор в ролята на Отело. Прочул се с това, че интерпретираният от него мавър, когато разбира заблудата си, наддава неистов вик. Журналисти го питали как го постига. Той отвърнал: “Аз си отварям само устата. Крещи публиката.”
А Слави Трифонов всяка вечер продължава да ни пука тъпанчетата. Уважавам неговата физическа издръжливост, но защо и той не уважи ухото на зрителя? Както е млад и държелив, очертават се още поне трийсет години викане по Би Ти Ви след 22,30 часа...Оказа се, че няма друг, който да слиза така елегантно по стълбите, да задава толкова умни въпроси на гостуващи светила, да разказва весели истории. За това причините могат да бъдат две – или нацията ни не е достатъчно талантлива и такива като Трифонов се раждат веднъж на сто години, или пазарният принцип не действа добре и се получава монополизъм. Но тъй като Андрей Райчев ни убеди, че преходът е приключил, остава да приемем, че не сме талантливи, и да се радваме на учиндолското чудо.
Но не може да консумираме само това ренесансово веселие, което ни облива вечер. Трябва с него да приемем и някои други неща. Например – когато му гостува американски актьор, Свали Трифонов уж на шега го пита не може ли да му уреди някоя роличка. Прави го толкова често, не е нито смешно, нито забавно, а е провинциално и мизерно, но ние не бива да го възприемаме така. Трябва да си казваме: “Ех, колко е непосредствен!”, с надеждата, че и американецът ще си каже същото, а не: “Тоя защо си използва шоуто, за да се пробута? Още ли живее в затвореното натурално стопанство на комунизма – размяна на услуги от две работни позиции?”
Когато се закача с премиерската щерка Калина като на селска вечеринка, да не го възприемаме като проява на лош вкус. Да не ни заприличва на ерген с китка зад ухото, който люпи слънчогледови семки. Да го видим като юнака от народната приказка, който се оженва за царската дъщеря и веднага го викат в Мадрид да се снима във филм на Педро Алмодовар.
Когато през ден, през два упражнява чувството си за хумор върху хомосексуализма, да не възкликваме: “Тоя Слави няма ли друг начин да доказва своята мъжественост?” Да помислим и да се възхитим: “Колко е по мъжки безцеремонен!”
После да се смеем, когато се шегува с нечий понатрупани години. А когато прави това, за да се намеси в нечий интимни отношения, да се залеем от смях. Да забравим, че това е най-лесно и че всъщност не е смешно. Да изтълкуваме тази му склонност като палава юношеска черта. Да решим, че това някак му отива, че с тези свои майтапи изглежда по-жизнен.
А когато се опитва да плува в по-дълбоки интелектуални води, да възприемаме гафовете му като негов специфичен почерк в шегата и закачката. Особено когато говори банални неща с тон на откривател. Дори да му помогнем да обори професор Брезински, като му кажем, че формата “зачета” фигурира в речника. Без да му казваме, че тя е там, но не в смисъла, в който той я употребява. Защото, какъвто е докачлив...
Да приветстваме сексуалните двусмислия, с които ни развлича. Да забравим, че те се удават най-много на определен тип жени особено когато угасне токът на публично място.
И когато едно жълто издание му приложи всичките негови хватки, ние, свикнали на този стил, да коментираме случая така: “Е, да, малко е дръзко, но е правено от сина на поет, който непрекъснато ни занимава със своята дързост. Какво можем да очакваме?” Сега едва издържаме патетичните думи на г-н Трифонов, който като Дориан Грей, застанал пред своя портрет, обявява война на жълтата преса. Става ни скучно, като говори, че нямало държава, нямало ред, нямало правила за поведение... Та нали той ни показа колко приятно е да се побъзикаш с държавата и реда?
Така въобще няма да разберем, че у нас една голяма простотия може да бъде премахната само с още по-голяма.

Матей Стоянов

Пишете на К И Р И Л И Ц А !!!