Кой каквото си направи, никой не може да му го направи. Много е вярно това.

Знаеш ли, когато работя, никога не си мисля първо - тоя сам си е виновен, да е мислил навремето или нещо подобно. Работя си и толкова. Е, ядосвам се малко на ум, като дойде някой със стружка в окото например. Колко му е струвало да си сложи предпазните очила. Нямат си и представа колко поразии може да направи една стружка с окото. Има и много нелепи ситуации и тогава също ме е яд, но не на човека разбира се, а на това, че за един миг невнимание и понякога си ослепяваш завинаги. Но човек все си мисли, че на него няма да му се случи.

Ако си мислите, че ние лекарите сме някакви безсърдечни машини, много се лъжете. Аз лично много се вживявам, мисля си за пациентите. Това не е много хубаво, защото се натоварваш допълнително. Не можеш да се дистанцираш, колкото и да искаш. Когато си лекар, живееш с проблемите на другите. Покрай болестта се срещаш и с много нещастни съдби. И щеш не щеш преживяваш отстрани и ти. Говоря лично за себе си. Има всякакви лекари, както има всякакви хора.

А ситуацията с шефа ми е смешна и толкова. Просто си предстваих "великия" ми бивш шеф в подобна ситуация. Сигурна съм, че никой от колегите ми (не са лекари да подчертая) нямаше да си мръдне пръста да го помести. Там щяха да го оставят да се събуди ... за отмъщение.

Държавата България - невъзможни неща няма!

Редактирано от femina на 22.12.05 15:00.