Dear Macedo-Bulgarian Friend, named MAKEDONEC, Those who do not know their past are bound to repeat it. -------------------------------------------------------------------------- 13. Съпротива на македонските българи срещу въоръжените пропаганди А) Борбата на ВМОРО срещу сръбската и гръцката пропаганда Опитите на отделните агенти на македонизма, изобретен в Белград, не оставиха никакви следи в поробена Македония. Всичко, което се кроеше в тая насока, намираше само единични изяви вън от нея – в Сърбия, България, Русия и Цариград. Това явно говори за чуждестранния произход на македонизма, без почва в самата Македония, където революционната организация стоеше на поста си като страж на българщината. Затова както сърбите, така и гърците създадоха специални четнически организации за борба с тая българщина, която не познаваше никакъв македонизъм. Гърците издигнаха лозунга "Вулгарос нами мини!" ("Българин да не остане") и извършиха жестоки изстъпления над невинното българско население в Костурско, Леринско, Битолско, Марийово. Това бяха прочутите по своята безчовечност кланета: 1) в с. Загоричани, станало на 7 април 1905 г. под лозунга "да не остане никой жив от 16 години нагоре" (ръководени от капитан Цонтос, андартите избили 50 души, ранили 77 и опожарили 30 къщи); 2) в с. Зелениче (Леринско) избили цяла сватба; 3) в с. Смилево (македонското Оборище, опожарено и изклано през време на въстанието) избити са 15 души, ранени други, опожарени къщи; 4) в с. Неволяни (Леринско) също била нападната сватба от 50 души селяни и избити голям брой сватбари; 5) тъй е в Бърник (Марийово), Кладораби (Леринско), където биват избити 17 души, в Айтос, Герман, Арменско, Църничани – в Леринско и Костурско и къде ли не. В самата Битоля се водиха сражения между гръцки терористи и организационни работници... Кървавите жертви от гръцки куршум и нож потресоха света. За настървението, с което андартите действуваха, достатъчно говори следното Окръжно на гръцкия "Върховен македонски комитет" до гръцките андартски началници в Битоля: "Изтребете и последния българин, който ще посмее да оскверни македонската земя. Дано скоро огрее тоя ден, когато слънцето не ще срещне нито един българин в елинска Македония. Тогава мирът и законността ще царуват ще живеят спокойно гърци и турци в тая страна. Да очистим Македония от звероподобните и кръвожадни българи – това да бъде вашият девиз! – По заповед на Върховния македонски комитет, главен началник Мандрос". С почти същия по дух лозунг и в пълно единодействие с южните български врагове действуваше от север сръбската терористична четническа организация. В нейния устав намираме директиви от гръцки тип: “... Вменява в дълг на революционерите: - да избягват сблъсквания с турската войска; - да ратуват срещу българските чети – враговете на сръбските исторически права в Македония; - да покровителствуват ония славяни, които по независими от тях причини се казват българи; - да спечелят за сръбската кауза всички, увлечени от българската пропаганда села, като им посочват величието на сръбската нация... В случай, че четите бъдат преследвани било от войска, било от властите или от населението, те са длъжни да си послужат с оръжие. Притеснителите на народа ще бъдат изтребвани. На същото наказание ще се подлагат и българите, които се отнасят неприязнено към сръбската кауза..." [152] Тези лозунги признаваха, че в Македония има също българи и единични чужди агенти, но не и някакви македонци. Като се има предвид, че както андартите, така и сърбоманските чети бяха в съюз с турците и се бореха срещу Революционната организация при взаимодействие, можем да разберем, че борбата стана особено кървава на три фронта. Организацията бе принудена да се бори срещу всички тези нашественици по планини и поля, по села и градове, в защита на българщината. С това тя все по-ярко се очертаваше като български страж. Ще припомним няколко вълнуващи събития в разни места по Македония във връзка с тая нейна роля. В Солун бе наказан със смърт сръбският агент Илия Пейчинович, убиец на българския учител Ганов; в Прилеп бе съсечен от героя Стоян Лазов (възпят в народните песни) сърбоманинът Тоде Попантов; в Охрид безсмъртният войвода Христо Узунов, подпомогнат от героя Методий Патчев (по-сетне прилепски войвода, загинал със славна смърт в Кадино село) и от сина на Григор Пърличев – Кирил Пърличев, затри сръбския агент и турски шпионин Гърдан; в Костурско героят Лазар Поптрайков унищожи сръбските агенти Цуцулот и Клянчето; в Скопйе бе наказан сръбският агент Яневич, в Гевгели – Наумович, в Бащино село – Ташевич, в Дойран – Димитриевич, в Солун – Вангелович и пр. Но най-великото жертвоприношение в борбата срещу сръбската пропаганда и в защита на нападнатите околии във Велешко и Прилепско е славната битка на "Ножот" край с. Ракле, Прилепско, през 1907 г., когато съединените чети на организацията тръгнаха да очистят страната от четите на сръбската пропаганда, идващи от Сърбия, но, предадени от нейните агенти, бяха принудени да се бият с многохиляден турски аскер при небивал дотогава героизъм и дадоха 67 млади жертви, все бойци от Костурско, Прилепско, Леринско, Битолско и пр. Б) Българското национално дело през време на Хуриета Следващите три години през време на турския Хуриет (1908 – 1910) дават простор за мощна проява на българщината в Македония. Революционната организация се е легализирала и цялата българска общественост в Македония се организира в две политически формации: Съюз на българските конституционни клубове (с дясна идеология) и Българска народна федеративна партия (с лява идеология). Въпреки техните идеологически различия неизменното в двете е българското родолюбие, грижата за единството на българската народност. Това личи дори в самите им названия – "Български конституционни клубове" и "Българска народна федеративна партия". Така например в Устава на Българските конституционни клубове четем: "Българският конституционен клуб има за цел:. а) да даде гражданско и политическо възпитание на българския народ в духа на конституционните свободи – областно самоуправление на Македония и Одринско; б) да пази и развива българската народна култура." В правилника на Българската федеративна партия пише: "Член на българскаща секция на Народната федеративна партия може да бъде всеки българин, отомански гражданин, навършил 20 години..." и пр. Във всички писания на печатните органи на двете организации – в. "Отечество", респективно "Народна воля" – пише постоянно за правата на българския народ в Македония и Одринско. Нито мисъл, нито дума за някакъв национален сепаратизъм на македонска почва. Напротив, изрично се застава върху почвата на целокупния български народ, като обаче се обяснява защо все пак обединението не може да се осъществи. В това отношение забележителни са три статии във вестника на федералистите "Народна воля", където гласът на Сандански и неговите другари особено се чува. В първата, програмната статия на вестника, поместена в бр. 1 от 17 януари 1909 г., озаглавена "Нашите позиции", четем между другото: "Единство" и "Конституционна заря" (излизащи преди "Народна воля", б.н.) имаха временни задачи, главната от които беше да съдействува за ориентирането на обществено-политическата мисъл на българина в Империята след ненадейно настъпилите вътрешни промени... В средата на българския елемент в Империята се извършва организирането на демократическите сили. От една страна, имаше бързото изникване на Българската народна федеративна партия, от друга – наченките на Работническата партия... Като орган на БНФП "Народна воля" застава върху почвата на интересите главно на оная част от българското население, което съставлява подавляющото негово болшинство и най-главния елемент в тази партия – лишените от държавни грижи дребни собственици, безимотните или малоимотните чифлигари, дребни стопани, занаятчии и търговци. Тия слоеве са, чиито интереси днес са интересите на българската националност в Имиерията... Ние издигаме ония общи искания, около които ще се групира в скоро време грамадното мнозинство от българския народ в Империята." Във втората статия, поместена в бр. 6 на вестника от 21 февруари 1909 г. под заглавие "Национално обединение", изрично се застава на национални български позиции по въпроса за обединението на българския народ, въпреки че в момента трудностите са непреодолими. Ето по-същественото от нея в извадки: "Против обединението на нациите нищо не може да се възрази. То е едно естествено стремление... И нашата партия стои решително на идеята за националното обединение на разпокъсаните балкански нации. Стоейки на тези позиции, ние сме и за обединението на българската нация." Но вестникът все пак прави уговорка в смисъл, че обединението не може да стане чрез присъединяване на Македония и Одринско към България, защото се нанася "тежък удар на българското единство, за което ние милеем, борили сме се сега и ще се борим за в бъдеще. Как бихме могли да присъединим Македония към България, когато в нашето отечество не сме само ние българите?... Обединението на българите ... може да се постигне само като част от общото обединение на балканските държави и Турция." Последната фраза е вече тактика при оная действителност – турското ревниво бдение над целостта на Империята. В третата статия, поместена във в. "Народна воля", бр. 19 от 25 април 1909 г., посветена на годишнината от смъртта на Гоце Делчев, за лишен път се подчертана каузата на българщината в Македонии и националната ревност на нейните водачи. Ето съответните пасажи: "Българското население в Македония и Одринско... поставено в невъзможни условия на съществуване и развитие, трябваше да организира и да поведе борба на живот или смърт. В тази мъчителна и неравна борба българският народ в Македония прояви рядка издържливост... Той даде неизброима плеяда от скромни работници, пропити със светъл идеализъм... Този между тях който най-добре въплощаваше в себе си народните тежнения... – бе Гоце Делчев." Тъй пишат Гоцевите другари в негова памет и с това най-красноречиво изобличават скопските автори, които кощунствуват с името на безсмъртния син на Македония, правейки го идеолог на своя сепаратизъм. Тези Гоцеви другари и последователи, които свидетелствуват по горния начин за кристалните български чувства на Гоце, носят имената Димо Хаджидимов, Яне Сандански, Д. Миразчиев, Г. Скрижевски, Стою Хаджиев и толкова други учредители на Българската народна федеративна партия. Както ще видим по-нататък, всички те се обявиха категорично срещу македонизма непосредствено след Първата световна война, подчертавайки изрично българското си народностно съзнание. В) Македоно-Одринското Опълчение - връх на саможертвата за българското име Както е известно, младотурският преврат, т.нар. Хуриет, завърши с най-фанатични гонения на българщината в Македония. След две години избухна Балканската война за освобождението на Македония, които всъщност доведе до нейната най-голяма трагедия. Главен израз на родолюбието на македонския българин тогава цял свят видя в делото на Македоно-Одринското опълчение. Никога македонският българин не се е надигал така спонтанно да служи на народното дело, както в тия велики дни на народна радост. Към Българии от цял свят са се стичали емигрирали македонски българи със стотици и хиляди, като изоставяли всичко свое в чуждата страна, някои дори децата си, само по-скоро да се присъединят към борбата с вековния български враг. Това са били хора от различен социален произход: учители, търговци, занаятчии, прости работници – предимно бедни хора, които нямали пари дори да си купят дрехи, обувки и калпаци, но горели от желание да се поставят на разположение на военното ръководство. Повечето от тях не са били служили във войската и не са знаели да боравят с оръжие, но имали пламенни сърца. Развели българския трицвет, с бойни песни на уста и с пламък в очите, те бързали към сборните пунктове, нетърпеливи, развълнувани, сякаш отивали на сватба. Ентусиазмът им е бил равен на оня на шипченските опълченци, доказан след това в боевете. Военната литература, посветена на тия събития, ни дава най-вълнуващи редове. Класическо в това отношение е съчинението на подполковник Петър Дървингов "История на Македоно-Одринското опълчение", т. I. София, 1919 година. Там на стр. 2 и 3 четем: "Напливът от доброволци беше така извънреден още на втория ден от мобилизация (17.IХ. ст.ст. 1912), щото щабът, който се разположи в зданието на изпълнителния комитет на македоно-одринските братства на ул. "Сердика", се явяваше блокиран от тях. Всички нечислещи се във войската македонци и одринци се притискаха към него като към якор на спасението. Едни идеха за войводи, други за четници, трети за доброволчески отряди и всички приидваха на такива тълпи, шото смело може да се каже, улиците около щаба на отрядите бяха пълни от сутрин до вечер със свят, необозрим и невъобразим, от хора от разни положения.... вдъхновени... безсъмнено от най-силни чувства, между които чувството непременно да се вземе участие в борбата беше лудешко, стихийно..." – И това говори очевидец, защото подполковник Дървингов, в качеството си на майор (тогава) е бил в самия щаб като организатор. "Между това – продължава разкава си Дървингов – не само в столицата, но и в цяла България македонската и одринската емиграция беше в едно трескаво състояние. В щаба на партизанските отряди и изпълнителния македоно-одрински комитет на адрес комитета или Протогеров (главен ръководител в момента на организирането на опълчението, б.н.) ежедневно пристигаха с десетки телеграми, които очертаваха ясно извънредно високия дух на тая емиграция." След това се цитират безброй телеграми от цяла България със следното или подобно съдържание: – От Бургас: "500 души българи – македоно–одринци – емигранти, живущи тук, желаят да вземат участие в предстоящата война. Моля разпореждането за формирането на особен отряд и изпращането му след въоръжаването, гдето трябва." – От Варна: първа телеграма с дата 18.IX.: "Записаха се две хиляди доброволци. Дайте наставления. Средства нямаме никакви. Издействувайте да се обучават тук до тръгване, да се въоръжат и облекат". Втора телеграма с дата 19.IX.: "Емиграцията – Варна, избра комитета 16 септември... Разполагаме само с хора до тоя момент 3 300 души. Очакваме отговор вчерашната телеграма." – От Русе: записали са се 500 доброволци; Плевен – 200 души, от Ст. Загора – 120 души, от Видин – 200 души, от Враца – 125 души и т.н. и т.н. – откъде ли не и в най-различен брой, воички нетърпеливи, а може би охридчани най-нетърпеливи. Те телеграфират от Русе, и то още на самия ден на мобилизациита – 17 септември: "Всички македонци, живущи в Русе, способни за оръжие готови да тръгнат. Очакват минутата за тръгването. От охридчани". Оръжие не достигало, дрехи – никак, и – особено трагично – команден състав нямало: нищожен брой само запасни офицери, още по-малко подофицери; обикновени войници трябвало да обучават необучените. Военното командуване не е допускало такова чудно жертвоприношение за свободата и не било взело по-рано мерки. Телеграмата на запасния генерал-майор Генев, Шипченски герой, любим воин, способен ръководител, назначен за командир на цялото Македонско – Одринско опълчение, зове: "Македонското опълчение е поставено в невъзможност да се формира и обучава, защото е без всякакъв кадър. Моля от пристигащите запасни и допълващите дружини да се определят 50 офицери, 160 подофицери и 1000 редници за опълчението." "Опълченците бяха лошо облечени и нямаха оръжие" – пише в книгата "Балканската война 1912–1913 година", София, 1961 г., стр. 181 – "Още по-лошо бе положението със санитарната подготовка. Трета бригада нямаше лекар, не достигаха коли, коне и др. Наложи се опълчението да бъде въоръжено с трофейно турско оръжие, взето при първите сражения на българската армия." – По-нататък четем: "Но всички трудности бяха преодолени, тъй като доброволците горяха от желание да отидат на фронта, за да се бият за освобождението на своите бащини огнища. Когато нямаше офицери, на тяхно място бяха назначавани подофицери; когато нямаше вагони, с които да заминават, опълченците вървяха пеш." Още преди военните действия се формират 57 чети с изпитани войводи, които преминават турската граница и започват саботажите в тила на противника: вдигат мостове във въздуха, разрушават ж.п. линии, телеграфи и пр. Техният брой по статистика достигал още в началото 2174 четници, но четите с влизането си в Македония и Одринско нараствали от присъединили се пламенни българи от вътрешността. Самото опълчение в България се оформя в три бригади, състоящи се от 15 дружини, две картечни роти и всички тилови служби. На брой достигат 14 670 души или общо с четите – 16 844 души, оформени в дружини със следните наименования: 1 Дебърска, 2 Скопска, 3 Солунска, 4 Битолска, 5 Одринска, 6 Охридска и 10 Прилепска – всички организирани в София; в провинцията: 7 Кумановска, 8 Костурска, 9 Велешка, 11 Серска и 12 Лозенградска. Опълчението нямало артилерия и картечници, пушките не достигали; и все пак то тръгнало на бой без колебание, без страх, преодолявайки всички трудности. Първа бригада тръгва още на 17.IX. пеш до Саранбей; оттам с влака стига на 22 октомври в Свиленград и се отправя пеш към Лозенград. Другите две тръгват на 23 октомври и се съсредоточават в района на Търново – Сеймен. След това влизат в състава на Кърджалийския отряд под командуването на генерал Никола Генев. В този състав те участвуват в боевете срещу Явер паша, предвождани от бригадните командири: подполковник Ст. Николов от Прилеп (1 бригада), подполковник Пчеларов (2 бригада) и подполковник Ал. Протогеров (3 бригада от Охрид), с началник-щаб на отряда майор Петър Дървингов от Кукуш. Движейки се по посока на Гюмюрджина и Дедеагач, те участвуват в победоносните боеве при Мастанлъ (днес Момчилград) и Балкан Тореси, като по пътя си очистват от башибозук целия тоя край на Родопите (от Кърджали до Димотика); след това устремно вървят на югозапад и юг: превземат Софлу и Фере и стигат Дедеагач, като го заемат временно, тъй като неразгромените сили на Явер паша още са в Гюмюрджина и напредват за пробив към запад. Виждайки се пред обкръжение, Явер паша напуска Гюмюрджина и се движи към Марица, за да се спаси в Галиполския полуостров. Опълчението е на предна линия. То участвува в боевете при Малгара (Малград), отбива турското нападение за пробив и върви по петите на врага чак до морето, превземайки окончателно Дедеагач. С това корпусът на Явер паша бива притиснат между мочурищата на р. Марица, Фере, Софлу и планинските гребени срещу Мерхамлъ. На 15 ноември той бива принуден да капитулира при Мерхамлъ, неспособен да се прехвърли през пълноводната р. Марица отвъд. Тъй бива пленена най-голямата част от неговия корпус, състоящ се от 9 табора, две планински батареи, две картечници и целия боен материал. И всичко това е постигнато само за едно десетдневие. За тоя устремен боен марш дава заключителни думи полк. Дървингов в книгата си (с. 314) със следното обобщение: "Неприятелят, когото Кърджалийският отряд разби при Местанлъ, преследва през Родопите, атакува на Балкан–Тореси, обърна го в панически бяг по Гюмюрджинското поле и без да му дава отдих, го гони по петите до блатата на Марица, беше вече подписал потокол за предаване в момента, когато колоните дебушираха на няколко само километра от него и след като на 13 ноември, със смелата атака на Фере, му се внуши, че той вече е обкръжен отвсякъде. Тая победа беше още по-ценна, защото за обкръжаването и принуждаването на неприятеля да се предаде взеха участие 8 македоно–одрински дружини на десния бряг и две дружини от същото опълчение от левия бряг на р. Марица." Значението на ликвидирането на Яверпашовия корпус се състои в това, че бива осигурен тилът и флангът на втора армия, която е блокирала Одринската крепост, а също така и тилът и флангът на българските войски, действуващи в Източна Тракия. Тая победа освободила три български дивизии, необходими на българското командуване за действия в Източна Тракия (вж. "Балканската война 1912 – 1913" ДВИ. С., 1961, с. 308). За възхвала на Македоно–Одринското опълчение пак е необходимо да припомним следните вълнуващи факти: 1) Мнозинството от македоно–одринските доброволци са неслужили, без всякакво военно обучение; 2) облечени са били лошо, предимно с гражданските си дрехи; 3) тръгнали на война без пушки и се въоръжавали постепенно с трофейно турско оръжие, като непрекъснато са се довъоръжавали след победоноеннте боеве, използувайки дори пушките на ранените и убитите си другари; 4) при атака често пъти нямали ножове на пушките си; 5) командният кадър се състоял от низши чинове; 6) но главното им оръжие, водещо към победа, било тяхното високо българско родолюбие и готовност за саможертва за великото дело на освобождението и обединението на българския народ. За тяхната чутовна храброст говорят данните на техните командири. Например след победоносния бой при Саранлъ при устремното преследване на врага и настигането му при вододела на Родопите, опълченците се увличат от неудържим устрем и надпревара кой пръв да отнесе победата. Дори самото командуване се слисва от този устрем и бива принудено да ги въздържа, като дава разяснителна заповед. Върху това четем у Дървингов (с. 213 – 214): "За избягване на грешки и увлечения от 3 македоно–одринска бригада, без съмнение съставена и водена от смели хора, след внимателно проучване на донесението... и взето предвид темперамента на опълненците и офицерите им, както и факта, че първи сборен полк беше останал назад, намери се за необходимо да се изпрати следната заповед..." От нея забележително е особено следното: "...Едно прибързване да се сграбчи победата само от трета бригада е една примамлива задача, но извънредно трудна... особено ако противникът е по-силен от 3 дружини и 2 оръдия скорострелни." На друго място четем (с. 222): "При превземането на Малгара, когато навлизахме в с. Каливия, смутеното население беше наизлязло по улиците и акламираше дружината с ръкопляскания и викове "ура", на което отговориха ротите с радостни викове "ура" и "да живее войната". Духът на ротите беше много висок и с нетърпение чакаха момента да влязат в огъня." Този дух на опълченците продължил да се проявява с еднаква сила и в по-нататъшните действия до края на войната. Особено ярко се чувствува той при превземането на Шаркьой на 23 януари 1913 г., при отбраната на градеца след турския десант на 26 и 27 януари и при ликвидирането му на 28-и същия месец. Цялата тая акция извършва Македоно–Одринското опълнение само, тъй като след пленяването на Явер паша Кърджалийският отряд се разформирова на своите съставни части, които се прибират при главните си формации. Остават само трите македоно-одрински бригади за охрана на морския бряг от Инджебурну до Лимнабурну. Десантът при Шаркьой е бил най-голямото изпитание за опълченците, неподготвени за този род борба и изправени пред тройно по-мощен враг (цял корпус), без артилерия и под огъня на мощните оръдия на турските крайцерн и броненосци. Тъкмо затова от значение е да посочим оценката на нашите военни историци: "Действията на македоно–одринци – четем в "История на Балканската война 1912 – 1913", с. 400 – за ликвидиране на турския десант в района на Шаркьой са светла страница в историята на войната. В тия действия бойци и командири проявиха масов героизъм... Внимание заслужана и самоотвержената борба на изостаналите в Шаркьой ранени македоно–одринци, които изпълняваха дълга си до последна капка кръв. Тяхната мъжествена борба (сражавали са се до последния куршум в санитарния пункт, където били леглата им, б.н.) озвери турците, които при ликвидирането им извършиха нечувани зверства." В доклада си до по-нисшето началство подполковник Николов по този повод пише: "Те (опълченците, б.н.) се хвърлиха върху врага дръзко, презрително и не се установиха чак до неговото качване на лодките; те го сметоха; не дадоха на врага да се закрепи, макар и да имаше добри позиции при с. Платана, подкрепен от силната артилерия на два военни нарахода... Аз видях и битолци, и дебърци; тяхното самоотвержено настъпление е гордост за българското име и гордост за нацията; велик пример за потомството" (вж. Дървингов, цит., съч., с. 435). Дървингов като очевидец съобщава, че опълченците в устрема си дори не са се окопавали, за да не губят време, и вихрено настъпвали. Със същия родолюбив пламък са действували и 57-те чети, разпръснати в тила на врага в помощ на съюзниците. Четата на Васил Чекаларов дори решила изхода на боя в Леринско, явявайки се в тила на турската отбрана и в помощ на гръцките войски. Всички прославени войводи на ВМОРО и техни по-млади възпитаници са били на първа линия – от Яне Сандански до Тодор Александров, от Михаил Герджиков до Петър Чаулев, Павел Христов, Георги Попхристов, Михаил Чаков, Милан Матов и пр. и пр. – видни дейци, без разлика на политически убеждения. Победата при Шаркьой осигури тила на фронта при Чаталджа. След падането на Одрин и подписването на второто примирие македоно–одринци започват все по-силно да копнеят за родния си край, откъдето взели да идват все по-тревожни вести за противобългарското поведение на сърби и гърци в окупираните от тях области. След дълга почивка в Гюмюрджина към средата на май те започват да се прехвърлят към заетата от българските войски част на Македония – по маршрута Гюмюрджина – Ксанти – Драма, Сяр, Демирхисар, Петрич, Струмица, Радовиш, Щип. На 23 май започват да се съсредоточават при Кочани в изходно тактическо положение в зоната връх Китка – Кочани – отвъд Щип. При започването на Междусъюзническата война (16 юни ст. ст. 1913 г.), те са на първа линия, с още по-голяма решителност да освободят родните си огнища от коварния довчерашен съюзник, на когото са помагали в борбата. Известни са подвизите им при Султантепе, гдето завладяха две последователни укрепени позиции на сърбите с множество пленници, при Каменица, връх Повиен, Редки буки, Падарли, а след 24 юни отбраняват линията Драмча - Баньо чуки. Печалният за България изход от войната (след нападението на Румъния в тил на войските ни) покруси опълченците, но не уби освободителния им устрем. Останали повечето от тия в емиграция, запяха новата песен: "Ей, нищо, нищо, не ще да жалим ний, че скоро, скоро Бай Ганю ще ги бий". И наистина, две години след това опълченците се видяха отново в Единадесета пехотна македонска дивизия, вече с боен опит, за нови подвизи в освободителната Първа световна война. Величието на подвига на Македоно–Одринското опълчение през Балканската и Междусъюзническа война е изразено и в данните за кървавите жертви: те възлизат на 3631 души или 25% от неговия състав. Ако към тази цифра прибавим и ония македонски българи, които са служили в българската армия като войници и офицери, ще имаме всичко 46 844 души бойци от Македония, дали своя принос за нейното освобождение. Това говори за висотата на българското съзнание и жертвоготовността за българското национално дело, без помен за македонизъм. Напротив, то е негово порицание. --------------------------------------------------------------------- If you want to continue: http://members.xoom.com/knigi/kc/index.html