Пиринският македонец спомена за отдалечаването между нас в момента, а Константин доразшири малко темата и за това си позволявам да я извадя, като самостоятелна, защото смятам, че е интересна и има много неща, които могат да се кажат, а основното в темата на Пирин е в друга насока. Линията за избягване на тясната еднодиалектична основа, развивана от Неофит Рилски, но не като се вземе мъртвата книжовна норма на черковнославянския за основа, а чрез обединение и равнопоставеност на говорните особености от цялото Българско езиково землище, намира свойте поддържници в лицето на Г.С.Раковски, К.Шапкарев, Никола Първанов, Р.Жинзисов, П.Зогравски. За първи път въпросът за цялостен език е поставен от Партении Зографски в две негови статии, печатани на страниците на "Цариградски вестник" в 1857 и 1858г., като идеята е била един народ, един език. В "Първата част на граматиката - за членовете", той пише: Но, за да може лесно и удобно да се постигнет това намерение необходимо нужно е да се приведат в известност вси местни наречия и идиоматизми на язика ни и кога от всите частности да се составит едно общо писмено наречие. Тога оно можем да бидет и по-полно, и по-богато и по-приятно… Тези схващания се развиват и от Райко Жинзисов и Кузман Шапкарев, койо издава и няколко учебника на западнобългарското наречие. Всички знаем написаното през 1868г. в неговия "Българскьiй Буквар". Питание: А по народност що си? Отговор: По народност съм БъЛгарин. / с Л, Лаци ;-) / Питание: Защо? Отговор: Защото съм роден от татко и майка Българе и зборувам Български. Питание: Не бидвит ли да си изменит човек верата и народността? Отговор: Има такива люде, що си изменят верата и народността. Туку тия чинят най-тежък грех. Такива люде ги имает от светът за предателе. За съжаление обаче опита за създаване на всебългарски книжовен език не сполучва. Той среща веднага възражения от В.Стоянов, Л.Каравелов и особено от Марин Дринов, който със статията си "За новобългарското азбуке" приключва споровете на моно- или полидиалектна основа да се гради съвременният книжовен език. Де факто неговите възгледи не са крайни, неговият правопис наложен чрез авторитена на Книжовното дружество е компромисен, но той настоява, че учените, филолозите, езиковедите трябва да вършат главно спомагателна дейност в устройството на езика, който ще бъде създаден от даровити творци. В отговора си на К.Шапкарев /"Македония", бр.70 от 31.07.1870/ той отново развива схващанията си от гореспоменатата статия по повод идеите за изкуствена обработка и механично зглобяване на книжовният ни език: "Такова изкуствено зглобяване писмен език е невъзможно, не достижимо и не се е чуло да е ставало някъде. Книжовното дружество го отхвърля и избира друг път за изработването писмения ни език, път най-естествен и най-пряк. Дружеството само ще се грижи за отровва богатствата на "всите наречия, поднаречия" и да ги изважда на свет във всичката им природна чистота, каквато могат да ги имат пред всичките ни писатели. Па нека даровитите от тях, ръководени от своя вкус, управляеми от веща критика, да извличат от тези богатства от хубаво, по-хубаво, от народно, по-народно "вещество" за свойте словестни произведения и да създават примери за подръжание. С този начин сам от себе си ще да се изработи писменият ни език най-добре." Така Българският книжовен език по онова време се изгражда на източнобългарска основа, за което голяма роля изиграва и може би най-добрия Български публицист тогава П.Р.Славейков, който е родом от Търново и най-разпространеният и четен през Възраждането вестник "Македония", списван от него.