"На 11.IV.1919 г. Временното представителство започва да издава периодичен “Бюлетин”, в който обосновава своето схващане за независима Македония и информира емиграцията по дейността на представителството в България и чужбина. С такава цел се появява и обемистата брошура на Димо Хаджидимов “Назад към автономията”. Основанията на Временното представителство да издигне отново лозунга за автономия (назад към автономията) са от различно естество, но могат да се групират така: 1/ Пълното национално обединение на балканските народи е невъзможно при съществуващите в Македония зони със смесено по вяра, език и народност население; 2/ Чрез национално обединение няма да настане мир на Балканите, “защото то ще бъде винаги за сметка на друга част от балканските народи, още повече народите в момента не разрешават проблемата за самоопределение и национално обединение…, а проблемата за самоуправление, за икономическа независимост, за международно съгласие, за вечен мир;” 3/ Само едно силно народно движение за автономия на Македония може да отстрани заплахата от бъдъщи войни на Балканите и тяхната зависимост от “империалистическите държави”. Автономията на Македония е и “най-сигурният път за демократизация на Балканите”; 4/ Национално Македония не може да бъде разпокъсана, защото това ще доведе до нарушаване на законите на икономическата цялост, които при съвременните стопански отношения “стоят над механическото национално обединение на народите”. Дележът на Македония, дори и при най-добро съгласуване с етнографските данни, ще подхранва отново у всяка балканска държава стремеж за разширяване за сметка на друга, за да получи пълно “географски и стопанско закръглевание”; 5/ Една автономна Македония ще допринесе най-много за изглаждането на балканските противоречия и за конфедерирането на балканските народи, а сетне – и за превръщането им в демократична федерация. Конфедерирането на балканските народи върху базата на разпоксъването на Македония е невъзможно; 6/ Автономията в момента е “единстеният път за примиряване големите претенции на победителите с безспорните етнографски предимства на победения”; 7/ Волята на македонския народ е решаваща, защото “македонският въпрос, макар и национално да е въпрос български и гръцки и отчасти сръбски, не е обаче въпрос на българската, гръцка или сръбската държавна политика”; 8/ Идеята за автономията на Македония не се явява като следствие от поражението на България; 9/ Автономията на Македония не е преходно състояние, наложено то случайни обстоятелства, а единствен изход за туряне край на едно тежко и кърваво минало и начало на пълно умиротворение на Балканите." Цитирано по К. Палешутски, Македонското освободително движение след Първата световна война /1918-1924/, София, 1993, стр. 28-29) Обърнете внимание на последните две точки: те са най-ярък израз на левичарското начало сред македонското освободително движение – това за напълно самостоятелна Македония, за която са се борели (или само се приема, че са се борели) Сандански, Хаджидимов, Паница, по-късно – Гьорче Петров и други, известни под името “серчани”. Точно тези два пункта Палешутски извлича от спомените на Михаил Герджиков, най-видна фигура около основаването на ВМРО (обединена), издадени в София през 1984 г. После обърнете внимание на шеста и седма, те са цитирани дословно от Хаджидимовата брошура. Мисля, че подредени една до друга, тези тези доказват основното: борбата за независима Македония, водена от левицата сред македонското движение не е била никога – до 1944 г. – на анти-българска или на самостоятелна етно-национална основа, а единствено на политическа и, както Хаджидимов изрично споменава, на икономическа такава. П.П. Разбира се, има и един прост въпрос: защо комунистът Хаджидимов кръщава брошурата си "Назад към автономията?" Откъде "назад"? Очевидно: назад от идеята за целокупна България, която след разгрома през 1918 г. е била невъзможна.