Тоя текст е цитат от книгата на Коста Църнушанов "Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него" Както е известно, при самото изтегляне на нашите войски от Македония, България обяви война на Германия. Започнаха военните действия между организираните германски военни части и разпокъсаните оттеглящи се български части. Още по пътя за Битоля охридските части биват обсадени от германците и пленени около самия град Битоля, докато в Прилеп се водят боеве между тамошния артилерийски полк под командуването на полковник Младенов и атакуващите германски войски. Полковник Дренски се самоубива, виждайки се в невъзможност да построи войските си за бой. По същото време самите германци се изтеглят и две посоки – по долината на Вардара и по големия път Солун – Лерин – Битоля – Охрид – Дебър – Тетово – Качаник. Докато германското управление още стои в Охрид, през първите дни на октомври 1944 г., в града пристига нова германска част, която води със себе си голяма група български пленници. Около 25 души от тях успяват да се укрият в града благодарение на недостатъчно строгата охрана. Тогава започва истинското изпитание за Охрид. Данни за това черпим от трима охридски граждани, взели най-активно участие в събитията. Това са местният фотограф Петър Савинов, неговата съпруга Грете, австрийка, която изпълнява ролята на преводач, и учителката Анастасия Бакчеванова Атанасова – по-сетне преводачка в Радио София, която правела списъка на дарителите на златници за откупуване на града от разрушаване. Петър и Грете Савинови след доста години бяха интервюирани от Българската телевизия по тия събития и те разказаха пред всички български зрители пълната истина за Охридското жертвоприношение. Писателят Серафим Северняк пък художествено описа същото в своята книга "Охридска легенда". Ето накратко истината за станалото според нашите запнски в личен разговор със семейство Савинови. След като германците открили, че са им избягали пленниците, комендантът на града, капитанът от морските войски Баумгартен, поискал от гражданите да му предадат пленниците, които са укрили, иначе ще накаже целия град. Специално от кмета на града Илия Коцарев поискал да му предаде 25 души комунисти като заложници срещу избягалите и укрилите се в града 25 български войници. Но Коцарев – стар български патриот, отказал да стори това с думите: "Аз мога да умра, но не мога да предам 25 души граждани и да затворя 25 къщи!" Тогава под формата на образуване на стопански комитет Баумгартен поискал от гражданите да предоставят 20 видни охридчани. Между представените били и Манев, Каваев, Филипчев, Кецкаров – директор на гимназията, и други. Немецът обяснил, че всички тия 20 души, явили се при него за посочената цел, ще задържи за заложници срещу укритите войници. Дал срок пленниците да бъдат предадени до 9 часа вечерта, иначе ще изгори града. При хотела на Радичев и при Чинара били поставени противоаеропланни оръдия за обстрелване на града. Самият град бил обсаден от всички страни. Наредбите на коменданта били съобщавани на гражданството чрез общинското барабанче. Барабанчикът бил придружен от един-двама заложници (между тях самия директор Методий Кецкаров) да викат по улиците: "Всеки, който е укрил български войник или знае кой е укрил, да го предаде, иначе градът ще бъде изгорен". Същевременно обаче със знаци и алегорични думи давали да се разбере, че не бива това да правят. При това положение настанала неимоверна тревога по целия град, които се превърнала в паника, когато се виждало, че от всички страни се инсталират и насочват оръдия към града. Изумените граждани хукнали да бягат, като облекли най-новите си дрехи, та поне нещо да имат спасено от ценностите. Но никой не е предал нито един войник. Колкото могли, прехвърлили войниците вън от града с помощта на местни партизани, докато обръчът не бил напълно заключен. Останалите войнния се криели ту в нужниците, ту в сламеници по таваните и прочее. В най-критичния момент, когато жени и деца се насъбрали да плачат пред Баумгартен, той се смилил и отменил заповедта за изгаряне на града. Но наложил откуп: за всеки невърнат пленник искал половин килограм злато? Но откъде толкова злато? След много молби той намалил сумата на общо 10 кг. Трябва да отбележим, че важна роля в измолването на милосърдието от немеца изиграла Грете Савинова, която надълго и нашироко описала морала на охридчани, апелирала за хуманност и с всичкото красноречие на обичащ народа човек, макар и чужденец, успяла да допринесе за по-друг изход от опасното положение. Гражданството с облекчение приело последната форма на предложението на Баумгартен. Започнал най-вълнуващият момент: жените донасяли нанизи жълтици, останали от сватбите им, други давали златните си венчални пръстени, обици и гривни...Веригата на дарители непрекъснато се точела пред германския капитан и давала последното скътано злато. Един бил общият възглас: "Се ке дайме, бугарски войник не даваме!" По тоя начин били събрани 840 наполеона – вън от накитите. Но суровият немец още чакал. Най-после пристигнал свещеник Тома Каваев и сложил върху златния куп позлатения кръст на черквата "Св. Климент" с думите: "Свети Климент не вардел и пак ке не вардит!" Това накарало да трепне сърцето на немеца. Той се трогнал и наредил да бъдат върнати на всички накитите, наполеоните наредил да се използуват за зимната помощ. Кметът Коцарев предложил на Баумгартен по един наполеон за всеки войник, но той отказал. Тогава Коцарев му подарил своя пръстен и германецът приел единствено него за спомен. След това немското отделение си заминало, изпратено от цялото население с радостни възгласи, доволни от себе си, че с цената на живота си спасили българските войници. На заминаващите германци раздавали от кошове хубави ябълки. След това гражданите образували въоръжена охрана на града до идването на партизаните. Това вълнуващо събитие – жертвоприношението на охридчани, станало на 13 и 14 октомври 1944 г. След историческите дни през време на възраждането, когато охридските българи до последния човек при провеждането на плебисцита (истиляма) за български владика дали гласовете си за Българската екзархия, този велик ден няма равен на себе си по цялата българска земя. Древният български град, столицата на Самуила, светилището на българската свещена древност, пазителят на свещените мощи на Климент Охридски, градът на Григор Пърличев, Кузман Шапкарев, попрището на Димитър Миладинов, огнище на Охридското съзаклятие от 1881 г. – е горял с чистия пламък на българската любов и българското име, велик, непостижим. Върху фона на този разказ нека се види същината на манталитета на македонистите, които след изтеглянето на германските войски навлезли в града. Те турили ръка на златото, арестували героя кмет Илия Коцарев и го осъдили на 20 години затвор. Подробности за този случай ще разкажем на друго място. А когато се намерил човек да напише книга за тоя подвиг на охридчани, скопските македонисти го дадоха под съд, уж не казвал истината: охридчани не били проявили жертва за войниците, а те самите ги освободили от германски плен и прочее.