В 1934 година като че ли започна да се усеща съживяването на бизнеса, на сделките, на банките, на земеделието и този банкет възвестяваше, тъй да се каже, началото. И една сутрин ми се обади по телефона Надя Ножарова, известната артистка, ние се познавахме добре, покани ме на тази софра в Плевен. Аз се съгласих, решихме да тръгнем заедно с моя автомобил. Трябваше да свърша преди това някои бързи работи, не можех да закуся и по пътя, като стигнахме до едно ханче, предложих да слезем. Надя ме спря. "Недей. В Плевен ще похапнеш нещо чудно, което никога не си ял." "Какво? Карначета?" "Триста вида ядене." "Триста вида?" "И повече. Потрай. Ей го къде е Плевен." Добре, но има още два часа път дотам. И аз съм гладен. На разклона на Ловеч -Луковит, Плевен видях скара. Дими онази ми ти скара, цвърчат онези ми ти карначета и кюфтета. Спрях колата. "Надя, слизай, ще хапнем и ще продължим." "Не, каза тя, -закъсняваме." Скараджията забеляза, че спорим, бодна две кебапчета с две вилици и изтича към нас." "По едничко -каза, - за реклама. Безплатно." Аз поех моето, хапнах от него. Блаженство. Чудо. Надето отказа. Изядох и нейното, оставих двайсет лева на скараджията и продължихме за Плевен. А там вече всичко започнало. Ячо Хлебаров държи реч за откриването на кланицата. Сложена една софра, но каква софра, Господи. То става с виждане. Цялата маса от край до край обкръжена с димящи скари, от които се вдига тънък пушек. На скарите пържоли, рибици, кебапчета, кюфтета, пилета, патици, бутчета от гъски - кой каквото обича. Такова пиршество никога не е имало в България. Никога. Плевен ме смая... Гледам, че и на вас ви светваха очите.
- В купонно време живеем, Ваше Височество. Казвате, хубаво ви посрещнаха там...
- Оставете мене, Надя Ножарова обра лаврите. Като наближихме Плевен на пет-шест километра, в една горичка спряхме за малко и тя се преоблече. По пътя беше с удобна, широка рокля, а там намъкна една тясна копринена поличка, сложи тънка, мрежеста блузка. Като пристигнахме, направи фурор. Какъв ти фурор, направо влуди всички. Беше много красива, много очарователна жена. И знаеше силата си. Като пристигнахме, обиколи хората, подава им ръка, смее се, целува се с възрастните, с младите - не. Поздрави и готвачите. После мина и при скараджиите. Аз стоях настрана. Все едно че ме няма. В това време младите момичета от Плевен, в носии, вече пренасяха супата. Супа от мряна. Супа от чига. От шаран. От джолан. От не знам какво. Аз хапнах от всяка супа. И разбрах, че нашият дворцов готвач е нула пред плевенските готвачи. Надя хапна една-две лъжици, скочи и запя. Обикаляше масата и пееше. Ячо Хлебаров се вдигна и извика: "Никой не е гладен и жаден за хляб, за храна в Плевен. В Плевен и Плевенско хляб има. Всеки е гладен и жаден за блага дума, за хубава, млада жена, която пее за душата." И Надя през цялото време само пя, танцува и разговаря със старите плевенчани. Даже изигра с един кавалер някакво местно, плевенско, хумористично танго на любовта.
Из "Разговори с принц Кирил", Михаил Топалов.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите