Как да ги затварям, като точно те ме водят - екзистенциалните проблеми. Даже не толкова всеобщите, колкото локалните, та и личните в тях. Но пък са част от общото.

Как им викаш ти или кого подозират хората, дето ни тровил и мислил зло на човешката популация, също не се връзвам. Основните разрушителни сили - страхът и лакомията ги има във всеки човек. Те са му присъщи. В малки дози са полезни, прекомерно изявени мъкнат жестокост и разсипия само. Трудът, творчеството, красотата и най-вече общите ползи са спасението. Нужно е да се излиза от зоната на комфорт. Но не е полезно когато е стимулирано с власт и диктатура, било тя династична или пролетарска.

Гледам хората, обикновените, семействата им. Как те вътре, в микро групата или обществото решават проблемите си и виждам как цялостно се рушат тези основи и вместо да се води обществото по тях, за тяхна защита, то върви точно в обратна посока. В градоустройствен план, моята махала, квартал се развива или бива тикан в обратна посока на естествените нужди, потребности и начин на живот за обикновения човек. Вместо да е облекчен и подкрепян за живот, творчество и работа той бива систематично завлечен именно в екзистенциални грижи и проблеми. На него това не му е полезно, но винаги се оказва, че все някой е имал полза. Измамно, защото накрая никой няма полза. Значи водят страха и лакомията, а не стремежа за общите ползи. Тях ги намираме вече само в семействата си, в дома си.
За жал тенденцията е много отдавна такава, тук поне.

Ами много енергия произвеждаме, но не я пазим. На практика я хвърляме, а от изчерпващите се източници тя и свършва, става недостъпна за всеки. То си е глобален екзистенциален проблем. Все повече ни трябва - все повече чезне. То е парадокс, задача и си е нужно да се реши.