Re: Щърк, Баш Бугараш и останалите / Политика, Свят / Македония

Всъщност открих такива събития в спомените на Крум Петишев. Стрелба на български граничари по четници след като са предадени на границата от местни, арест, обезоръжаване и интерниране от властите.

Една вечер тихом, мълком се измъкнахме около 16 души от София покрай Захарната фабрика и цяла нощ вървяхме по железопътната линия. Призори стигнахме при село Крапец (Радомирско) и останахме в едно дере да чакаме Васе Миджо, който беше избързал напред. Докато да си починем, Васе Миджо дойде при нас с един селянин, който по дерето ни заведе в една къща, която беше накрая на селото. Тихичката влязохме вътре и целия ден прекарахме много добре. Привечер, щом се стъмни, потеглихме за Дупница, като внимателно се изтеглихме от селото, за да не ни забележи никой селянин. Призори стигнахме до Дупница, водени от Васе Миджо, но за да не ни забележат, вместо да минем по моста на река Джерман, ние прегазихме реката над града, обиколихме самия град по нивите и се озовахме в горната махала на града – в махалата “Бешико”. Пак така тихичко се вмъкнахме в къщата на един наш човек. Същия ден вечерта дадоха на всеки четник по една пушка “бердана” и по три гердана патрондаши. Нямаше по-щастливи от нас да бъдем въоръжени с тия прекрасни за това време пушки. А Ботков и Миджо имаха манлихерови пушки, за каквито ние простосмъртните не можехме и да мечтаем. След като се екипирахме със селските торби, направени като раници, в които поставихме суха храна за няколко дена и други вещи, отпочинали добре след двудневен престой, още рано, при стъмване, незабелязани от никого, ние потеглихме по стръмни пътеки с бърз ход към село Бораново, където смятахме да стигнем до сутринта и на другата вечер да прехвърлим границата. Обаче сметките ни излязоха криви. Като наближихме моста на река Струма при Бобошево, вместо да прегазим реката някъде по настрана, Ботков каза да минем по моста, за да не губим време, пък и нямаше нищо подозрително. Беше пълна тъмнина и голяма тишина. Щом стигнахме обаче до средата на моста, някой извика отсреща “Стой! Кои сте вие?”. Ботков отговори, че сме свои, пазарджии и бавно се приближихме до тях. И стана така, че вместо те нас, ние ги заловихме и обезоръжихме. Бяха 6 души. Оказа се, че са селски патрул, така наречени тогава контра-шайки, натоварени от властта да охраняват границата от четите, които заминавали за Македония. След кратко съвещание между Ботков и Миджо решихме, за да не ни предадат, да ги вържем и прекараме с нас през границата в Македония и от там да ги освободим да се върнат обратно в България. Като разбраха какво ги чака, те почнаха да плачат и да се молят и със сълзи на очи да ни се кълнат и уверяват, че няма да ни предадат, че всичко това те вършели по заповед, а не по своя воля и какво ли не ни обещаваха само и само да ги освободим. Изглежда, че Ботков излезе наивен и ги освободи. Те радостни и щастливи ни пожелаха “Добър път” и още един път ни обещаха, че тук всичко ще си остане.

Ние продължихме с усилен ход към село Бораново, дето стигнахме рано призори и се настанихме в Борановските колиби под самата граница. Към 9 часа сутринта, тъкмо се бяхме унесли в сладка дрямка, от разни страни почнаха да обстрелват колибите наши гранични войници. Разпискаха се жените и децата и настана голяма суматоха. Не знаехме какво да правим. Турците от границата гледат, слушат гърмежите от пушки. А ние, тъй като през деня не можехме да минем границата, да се сражаваме с българските войници беше безполезно – не сме тръгнали да се бием с български войници. Ботков нареди да скрием оръжието в една купа сено, а Васе Миджо, преоблечен като жена с голяма черна кърпа на главата, се мушна между жените, а ние всички излязохме на открито. Престрелката престана и войниците дойдоха при нас и ни поискаха оръжието. Ние отрекохме да имаме оръжие, но излезе един селянин и каза: “А снощи имахте, като искахте да ни връзвате”. Изглежда, че още като сме ги освободили вечерта при моста, те веднага са отишли в граничната застава и са ни предали. Така скъпо платихме за ботковата доверчивост. Войниците заплашиха жените, че ако не кажат къде са пушките, ще запалят колибите и тогава една стара баба им посочи купата сено. Натовариха пушките на два коня и ги подкараха пред нас, а ние всички, без Васе Миджо, с наведени глави, посърнали, потеглихме обратно за село Бобошево като на погребение, охранявани от кордон войници като престъпници. При пристигането ни в Бобошево почти цялото село излезе да ни посрещне като добри гости и кълнеха предателите. Закараха ни в една кръчма, докато получат нареждане от Дупница какво да ни правят. Разтичаха се жените от селото да ни гощават с разни гозби, баници и котлета с вино и какво ли не, а на нас никак не ни беше до ядене и до пиене, понеже бяхме отпаднали духом и посрамени, че се дадохме да ни хванат като баби. На другия ден сутринта ни подкараха за Дупница, конвоирани само от един войник, който беше съгласен да бяга заедно с нас. С негово знание заминаха двама четници напред за Дупница да съобщят на наши хора да изнесат оръжие и заедно с войника щяхме да минем границата за Македония през друго място. Обаче тези приятели минали и заминали Дупница без да се обадят на никого. И така повторно се осуети минаването ни за Македония...