Е, нека кривне, все ще намери или научи нещо нечувано.
Дай да му разкажем на Щърка историята за Гривите. Много малко хора, дори съвременните асеновградчани я знаят. Ще изчезне, а е уникат в най-съвременната история на България и то в няколко направления. Има си живи хора все още. Вписва се колоритно не просто в темата, а и в изложението дето си направил по нея.

Някои примерно питат: - Имало ли е частно предприятие в България след 9.09.1944?
Да, имало е - Чорбаджийницата на Гривите в Асеновград.
Коя е най-многолюдната фамилия в страната от онова време?
Тези са15 деца, с родителите общо 17. Ако греша някой да ме поправи, но за по-голямо по брой семейство аз поне не съм чувал.
Има ли останки от старите, гъркомански фамилии на Асеновград?
Те, тия са точно от тях и имената им, фамилията са такива. Бели хора, нормални, дето от векове са си живели там, на едно място.

Никоя власт не ги закача, защото са цял партизански отряд. Ако дойдат у вас, по една тухла или керемида да вдигнат ще ти съборят къщата. Идва соца, не може с живи родители да им вземе децата, няма къде да ги настани толкова народ на друго място. Взимат им имоти и имане, но им оставят едната закусвалня, да има какво да ги изхранва. Няма кой и с какво да храни толкова братчета и сестричета. Като вариш чорба цял град, все нещо в казана остава и за тях.
От 15те 4 са моми и то красиви много, здрави, прилични момичета. Те въртят всичко, останалите зареждат, чистят, поддържат и става ресторант за пример. Няма лош продукт или условие, защото и те от това ядат и се издържат, там и живеят. Макар да не бие на очи и на централно място става популярно, обичано и тачено в града, региона и нататък. Легендарно!
Естествено, започва завист, че и комунистите се дразнят - как така частно. Няма в съвременна България такова. Вдига се врява някъде към края на 50те години и им пращат заповед от Районния комитет всичко да се предаде на държавата.
Старата Грива, бащата, като я прочита не спи цяла нощ и още по тъмно буди челядта барабар с внуците и право в кабинета на градския партиен секретар, вътре, с домочадието. Сутрин рано, мити-неумити, опърпани и раздърпани, с нощниците още, до един.
- Ето ви ги, вика, предавам ви ги, грижете се добре за тях. Одържявявяйте!
Рев, писък сополи, сълзи - рошава картина. Седят вътре и не излизат, щото няма къде да идат. Искат там да спат. Иди ги изкарай.
Следва някакво време на разправия и размяна писма, разговори чак до Централния комитет. Взимат компромисно решение, уж държавно, ама всичко да си е пак на тях за стопанисване и да си продължат по същия начин.
Асеновградско по онова време е проблемен регион с горянство, бандитизъм, съпротива от колективизацията, беднотия и с тия никой не иска да се занимава, да си ги държи на главата
Така Чорбаджийницата просъществува много дълго време, чак докато и последната мома се омъжва и го зарязват сами, щото няма кой да се занимава. Момчетата едно по едно се уреждат където намерят.

Правете деца, хора - не войни! Който има повече братя, сестри и се държат здраво, не могат да го мръднат. Ако не, то помежду си да се държим като тях. Поне от глад няма да умрем.