ЛОТЕ КЛАЙНЕР - МАРКОВА: "ЗА НАШ КЪСМЕТ ИЗБРАХМЕ СОФИЯ, А НЕ БРЮКСЕЛ - ЩЯХМЕ И НИЕ ДА ЗАГИНЕМ В ЛАГЕРИТЕ"

интервю на Emil Basat

ЛОТЕ е родена във Виена през 1915 година. Има тежко детство, разболява се, защото след Първата световна война гладуват ужасно във Виена. Холандия не участва в Първата световна война и майка й чула, че някакъв холандски комитет урежда транспорт за гладуващи деца.

Ето разказа на Лоте:

"Родителите ми имаха адреса на един протестантски пастор в Холандия и смятаха да ме изпратят при него. Бях най-малката в групата, но майка ми успя да ги убеди да ме вземат. Заминах с влак, но когато пристигнах, научих, че този пастор е отказал да ме приеме, защото се страхувал, че ще се окажа католичка или, не дай боже, еврейка.

И какво да правят с това дете в чужда страна? Една дама от комитета – г-жа Де Бордес – каза: “Баща ми има тук чифлик, ще взема това дете при нас”.

Изпрати телеграма и дойдоха да ме вземат от селото. Всички говореха немски и английски, бяха агрономи.

Семейството, у което бях в Холандия, бяха чифликчии (фермери), живееха в голяма къща. Казваха се Дерк Брьонс.

Имаха внуци – Олхерт, Ина и Дерк.

Те им казваха „баба” и „дядо” и аз също започнах да ги наричам така. Имах карта, на която пишеше името ми.

Дядото ме попита: “Как се казваш?” Отговорих: “Клайнер Лоте”.

В Австрия беше прието първо да се пише фамилното име, а после собственото. И аз се представях Клайнер Лоте – ( буквално: малката Лоте.)

Той ми казва: “Виждам, че си малката Лоте, но как се казваш?” И аз повтарям същото. Накрая посочих картата си и те разбраха, че това ми е фамилното име.
Имаше и други смешни ситуации.
*
Първия път изкарах при тези мили хора 6 месеца, учех холандски и когато се върнах във Виена, бях забравила немския.

Оттогава съм ходила 14 пъти в тази страна. Израсла съм двуезична – учех във Виена, а през ваканциите бях в Холандия.

Показва ми снимки на чифлика в Холандия, в селцето Юскверт, провинция Гронинген, където е изкарала 14 лета. Къщата е голяма, пред нея има канал, виждат се лебеди...

...Имах щастливо детство. Родителите ни ни обичаха, никога не са ни се карали.

Достатъчно беше баща ми да ме погледне, за да разбера, че съм прекалила.

Спомням си с любов за второто ми семейство – аз единствена от сестрите си имах истински баба и дядо – това бяха моите холандски “роднини”. Бях станала част от тяхното семейство. Те ме харесваха, намираха ме за забавна и ме обикнаха. Писаха на моите родители да не се безпокоят за мен, че съм добре. Поканиха и майка ми да дойде да види къде е настанено детето им. Мама дойде, после ги поканиха във Виена и те ни гостуваха – семействата ни станаха близки.

В канала край къщата имаше рибки, из двора беше пълно с животни, имаше и “гробище” за животни.

Внукът на моя дядо – Олхерт – ми пишеше дълги писма и се подписваше: “Твоят брат еди-кой си”. Раснахме и играехме заедно. Бях малко мъжкарана, обичах да играя с момчетата, катерех се по дърветата. Те имаха в двора едно голямо дърво, веднъж си бях въобразила, че съм вещица, уплаших се от себе си и не можех да сляза от дървото. Чакали ме за обяд, не ме открили и се разтревожили. Дядото ме откри на дървото и ме убеди да сляза. Тези летувания и книгите с приказки за мен бяха най-вълнуващите неща в живота. Те са част от моята “холандска история”.

– Разкажете ми за родителите си и как дойдохте в София?

– Баща ми Карл Клайнер е ашкеназки евреин, а майка ми Паулине Баудиш беше католичка. После стана протестантка и за да се оженят, баща ми се покръсти и стана протестант. Ние също сме кръстени.

След Първата световна война баща ми остана без работа. Преди това той работеше в една американска фирма. Беше учил гимназия в Прага и имаше някакъв братовчед – Фанта, който бе свързан с България.

Родителите ми се колебаеха дали да заминат за София, където беше близкия на баща ми Фанта, или за Брюксел. Ние искахме да отидем в Брюксел, но баща ми замина за София, за да види как стоят там нещата. Мама с трите си дъщери остана сама във Виена.

През 1925 година мама замина за София. Тогава и стана атентатът в църквата „Света Неделя”. Майка ми много искала да отидат на погребението на убития генерал, но баща ми я разубедил. Добре, че не отишли, щели и те да загинат.

Мама се върна и каза, че заминаваме за София. Записаха ме там в „Дойче шуле”. Всичко се учеше на немски, чужденците не учеха български.

Във Виена бях започнала 5-и клас, тук трябваше да съм в 6-и, но поради липса на места ме сложиха пак в 5-и клас. Аз скучаех и пречех на останалите. Тогава директорът на „Дойче шуле” ме извика и ми предложи да ме запишат в 7-ми клас. Съгласих се. И завърших една година по-рано – на 17 години. Баща ми работеше в тютюневите фирми „Фумаро”. След година-две по време на голямата криза всички фалираха.

Докато баща ми беше „Хер Директор”, у нас идваха много гости, носеха подаръци на децата. Когато вече не беше директор, всички изчезнаха. Запомних това. Като дете не общувах с никакви българи. Вкъщи се говореше само на немски. И за мой голям срам, макар че живеех вече 7 години в София, не говорeх български.

По-малката ми сестра играеше на улицата с другите деца и научи езика. Макар и късно, осъзнах, че трябва да науча български. Бях решила, че няма да следвам. Много исках да замина за Швейцария, където имаше училище за преводачи – езиците винаги са ме привличали, исках да се занимавам със сравнително (съпоставително) езикознание, но нямахме пари. Купих си и книги в тази насока. А знаете ли защо не исках да следвам – бях влюбена в Стефан Марков, мой съученик, който по-късно стана и мой съпруг. (Показва ми снимки на Ст. Марков и на родителите си.)

Родителите ми не бяха религиозни. Баща ми е останал сирак на 2 години, майка му се оженила повторно, имал полубратя и сестри. Единият от тях се оженил за християнка, другите ми чичовци загинали в Терезиенщат (Терезин). Лелите ми оцелели по чудо в лагера – лекарите са правили ужасни експерименти с лагерниците. Една от лелите ми се оженила и след освобождението на лагера заминала за Южна Америка – Бразилия. Детето, което родила, било глухо, а тя стана учителка на глухонеми.

За наш късмет не заминахме за Брюксел, а избрахме София – щяхме и ние да загинем в лагерите.
*
След време баща ми отново си намери работа в тютюневия “Картел Екстра”, като икономически директор. Той знаеше много езици – немски, чешки, английски, италиански, френски. На 50 години се научи да чете и пише на български.

Един хубав ден, след матурата, казах на баща ми, че започвам работа. Той се изненада: „Какво? Къде?”
Казах му: „При чичо Данел”. Това беше един немец, националсоциалист, който беше женен за еврейка. (Смях)

Започнах работа при Данел, междувременно научих и машинопис, преди това бях учила факултативно и стенография. В началото ми беше трудно, но след време въртях цялата работа на фирмата, която се занимаваше с търговия на вълна и кожи. Предиобед работех при него, следобед работех в друга, българска фирма – вече знаех добре български. Там трябваше да превеждам от български на немски. Това ми доставяше удоволствие.

После дойде 1938 година. Баща ми остана без поданство, майка ми остана австрийска поданичка. Тъй като бе женен за християнка, баща ми нямаше нужда да носи жълта звезда. Българите му дадоха някакъв документ – те се държаха добре с нас, толкова години баща ми бе работил тук. Взеха ни паспортите – в тях не пишеше „евреин”.

Междувременно работех в Дунавското параходно дружество, което беше много хубаво, тъй като всяка година получавах почти безплатно един билет за пътуване. Шефът ми много ме тормозеше, държеше ме до късно на работа, а вече си имах гадже – Стефан. Казвах му, че е „антисемитски фабрикант”. Той се опитваше да ме ухажва, но аз го срязах и му казах, че напускам. Вече имах резервация за пътуването до Холандия. Той ме заплаши, че няма да си получа билетите. Отговорих му, че ако не си получа билетите, ще изпратя писмо до централата във Виена с обяснение за причините за напускането ми. Той омекна и каза, че се е пошегувал. На другия ден предадох цялата документация и напуснах.

Малко след това ми се обадиха от радио „Филипс” и ми казаха, че търсят преводач-кореспондент. Предложих им да ме вземат и започнах работа при тях. Работих във „Филипс”, после немците превзеха Холандия и моят шеф, който беше малко страхлив, ми каза:
“Лоте, не мога вече да те държа на работа – изпратили са ми някакъв холандец, приятел на немците”.

И тогава д-р Редлих, един близък наш приятел, който ми е като брат, ми каза, че може да ме „покрие” във фирмата, в която работи – „Интерконтинентале”. Отидох там. Но се намерил някой, който съобщил в немската легация, че има полуеврейка във фирмата. Но д-р Гутшмидт, който беше женен за българка, ме държеше на работа и ме покровителстваше.

След време се наложи да подновявам визата си на всеки три месеца. В легацията висеше един транспарант: „Тук се поздравява с „Хайл Хитлер”.

Човекът, който издаваше продълженията, бе великолепен. Всеки път, когато отивах при него, той гледаше нагоре, аз поглеждах нагоре към надписа, но не можех да кажа това „Хайл Хитлер”. И той всеки път ми подновяваше визата.

Той ми каза: „Немците настояват родителите ти да се разведат, защото не може една арийка да бъде женена за евреин”. Ние тогава живеехме на „Оборище” и баща ми трябваше да се премести да живее до Женския пазар, защото евреи не можеха да живеят в хубави къщи в центъра на София. Моята сестра точно в този момент реши да се жени. Обади ми се и каза: „Лоте, в неделя ще дойда на гости. Ожених се за Хари Хаимов”. Попитах я: „Сега ли намери да се жениш?” После заминаха за Израел и оттам за Южна Америка.

– Кога за първи път започнахте да превеждате художествени текстове?

– Като почина моят мъж, аз отидох в БТА. Там имаше едно списание „България днес”, в което превеждах разкази и други текстове. Превеждам разкази от 1957-58 година.

Преведох „Не съм от тях как Сийке” на Чудомир, препечатваха ги в Австрия, но не ми пишеха името като преводач. Превеждах „служебно” и стихове. Заедно с други преводачи участвах в „Антология на българския разказ” за едно немско издателство. Тъй като бях забравила да сложа името си като преводач, те излязоха отново „анонимно” в Германия.

Превеждала съм разкази от Елин Пелин, Йордан Йовков, Ангел Каралийчев, Петър Незнакомов. Превела съм, макар и не с голямо желание, приказките на Николай Райнов. За издателство „Български художник” преведох на немски 7 тома приказки, преразказани от Ангел Каралийчев и Николай Тодоров. Никола Георгиев, който беше редактор в това издателство, ми възлагаше преводи на книги по история на България и за изкуство.

Сега като си помисля колко много неща съм превела! Водила съм курсове по немски на служители в Народната банка, Търговската палата, “Рудметал”, “Деспред”, на филмови дейци. Преведох като „негър” един учебник по история за 9-и клас на изд. „Просвета”. Години наред превеждах за списанията „Лада”, „Божур” и „Български хоризонти”.

Най-обичах да превеждам куклени пиеси – от Валери Петров, Рада Москова. Превела съм и една пиеса на Рада Москова за театъра в Бохум, където работеше Самуел Финци. Тогава получих и най-големия хонорар през живота си. Превеждала съм субтитри за филми – заедно с Боби Месарош. За работата си като преводач получих орден “Кирил и Методий” , първа степен и “Знаме на труда”, имам и някакви грамоти.

Никога не съм си позволявала да превеждам безсъвестно, само за да взема някакви пари. Имаше колеги, които не се свеняха от това. А и в превода личи дали си искрен, дали си останал верен на духа на автора.

Аз първо прочитах произведението, после, ако не е цяла книга, го превеждах първо на машина и ако има време, го отлагах настрана, да отлежи за 2-3 седмици. И после почвах да го редактирам. Имам над 100 речника, имам и синонимни и дори римен речник.

– Поезия или проза превеждахте с по-голямо удоволствие?

– Поезията изисква повече от тебе, да се мъчиш, да търсиш. Първото стихотворение, което преведох, беше рекламно – за курорта „Слънчев бряг”. Превеждала съм стихове на Гео Милев, Багряна, Дора Габе, Леда Милева, отзиви за гастроли на операта ни, философски текстове, трудове по история и археология на Венедиков, Димитър Ангелов, Христо Данов, „Габровски шеги”, философски и медицински текстове. Превела съм филма „Рицар без броня” за Германия. На български работих само една книга като редактор – „Хомо луденс” от Йохан Хьойзинха. Превеждала съм народни песни за хора на Стефан Драгостинов, нещо много трудно, но го правех с удоволствие. Това изисква да вложиш всичко от себе си, кара те да се „пребориш” с текста.

Нашето поколение преводачи бяхме „пенкилер”. Спомням си, че когато превеждах учебника по история, бях бременна с второто си дете и трябваше да раждам. Влязох в болницата, а още не бях завършила превода си. Довърших го в болницата. Станчо Джумалиев ми носеше материалите за превод, а аз му давах готовите страници, мъжът ми ги преписваше на машина. Всички в болницата казваха: „Тази е луда. Интересува се повече от книгата си, отколкото от детето си”.

Това сме ние преводачите.

Във всичко обаче аз откривах и смешната, веселата страна на нещата. Това ми помагаше. Чувството си за хумор наследих от баща си.

Разбира се, налагало ми се е – бях сама с две деца – да приемам и „неприятни” преводи... Приказките, разказите, стиховете бяха „бонбоните”, но трябваше да превеждаме и политически книги – Живков, Димитров, Благоев, Т. Павлов, Кадафи.

Спомням си, че след списанието започнах работа в издателството за чужди езици към БТА, което после прерасна в Агенция „София прес”. Ние преводачите бяхме натикани на тавана на агенцията. В стаята бяхме четири жени, зад мен имаше печка.

Превеждам аз една страница и толкова ми беше противно, че изваждам листа от машината, който току-що съм превела, и го пъхвам в печката. Шефката ми ме поглежда и казва: „Сега какво ще правиш?” Човек подсъзнателно чувства какво да извърши и го прави. Работих десет години – от 1980 до 1990 година като редактор и преводач на хонорар във в. “Софийски вести”.

– Кои от преведените книги са Ви доставили най-голямо удоволствие?

– „Патиланско царство” от Ран Босилек” и „Кой какъв е и защо такъв е”.

– Откъде е интересът Ви към приказките? В библиотеката си имате много приказки на различни езици.

– Детето е живо в мен и днес, имам детска душа. Една от любимите ми книги е “Швейк” на Хашек. Още от дете във Виена обичах да чета приказки и детски книги. И досега пазя някъде „Пинокио” с оригиналните черно-бели илюстрации. След това „Водната фея” от Чарлз Кингсли. Колко съм плакала над „Чичо Томовата колиба”! „Том Сойер” е голяма книга, както и „Робинзон Крузо”. Карл Май не ми допадаше. Майн Рид не се четеше в Австрия много. Марк Твен беше за мене вече позната личност, защото още от Виена знаех за него. Моята братовчедка – танте Луизе, имаше пансион за чужденци. В него отседнал, когато бил във Виена, Марк Твен. И там имаше негов голям портрет.

– Вие ми казахте, че мислите на немски език. Смесването на двата езика не Ви ли пречеше? Как превключвахте от един език на друг?

– Не знам как го правя. Имам много лош навик. Ние и в службата си говорехме всички половин изречение на български, половин на немски. Но се разбирахме. Аз мисля и на холандски. Когато съм ядосана, казвам нещо на холандски. Нали най-напред бях на училище в Холандия. Помня имената на учителите си там – г-ца Де Фриз, Тен Кате, Пийпър.

Майка ми говореше с малката ми сестра на чешки, защото е била при роднини в Прага – и аз като малка съм учила чешки при леля ми, – с голямата ми сестра говореше на немски, с мен се мъчеше да говори на холандски, а със слугинчето общуваше на хърватски. Както виждате, у нас беше истинска Вавилонска кула. На котката си говоря на немски.

– Какво е преводът за Вас?

– Аз нямам теория за превода. Преводът за мен е да се вживяваш в автора, да навлезеш в духа на творбата и да намериш адекватния, съответния ù израз на другия език. Понякога търсиш, търсиш – и най-сетне ти идва точният израз. Но след време, като го четеш отново, си казваш: „Това не беше хубаво, можеше да го направя и по-добре”. Но вече е късно.
Винаги съм се старала – особено когато превеждам поезия и в нея няма инверсия – и в превода ми също да няма такава, да търся до дупка, да преведа точно, за да може да е колкото се може по-вярно, текстът да е по-близо до оригинала. С инверсия е много по-лесно. Важно е да се предаде духът, вкусът на творбата, онова, което е в нея – не мога да ви го обясня. Аз не разбирам нищо от теория, но имам някакво чувство за ритъма на стихотворението. С много неща просто не се заемам, защото чувствам, че не мога да ги направя както трябва и искам. Спомням си, че от едно издателство ми предложиха да преведа Чудомир – вече бях превеждала отделни негови разкази и те бяха приети много добре. Отговорих им, че прекалено много уважавам Чудомир, за да го превеждам. После една друга преводачка го преведе на берлински диалект. Аз си мислех, че той трябва да се преведе на диалект, който се говори в някоя планинска област – по подобие на Казанлък, откъдето е писателят. Струва ми се, че това трябва да е баварският диалект, който се говори в Бавария и Австрия. Австрийският диалект спада към баварския, който е малко по-груб. Но си казах, че няма да се справя. Сега съжалявам малко, че се отказах.
– Какво се губи при това прехвърляне от един език на друг?
– Много се губи. Иска ти се още и още да постигнеш, но не можеш. На немски глаголът винаги е в края на изречението. Това е друг вид език в сравнение със славянските езици. Не можеш да предадеш славянското така, както би искал. Как да преведа „бай”? Веднъж четох книга на Иво Андрич – в края ù имаше речник на чуждиците. Но и така не става. Като гледам как безсъвестно се превеждат филмите! Но това не важи само за България. И при немските преводи на чужди филми е същото – превеждат през куп за грош, пет за четири. Много е отговорно, когато превеждаш политически неща. И аз съм работила симултанен превод, била съм в кабина с Пепо Ярцев. Спомням си с любов за колегите си в БТА и после в “София прес” – Петко Дренков, Дори Нейков, Вили Брюкнер, Кирил Богоявленски, Ванко Оббов, Желязко Райнов, Гочо Чакалов. Всички те бяха джентълмени, изискани, възпитани. Работила съм с Мишо Матлиев, Герда Минкова, Труде Серафимова, Барбара Мюлер – благодарна съм за помощта, която ми оказваха.
– А как се възприемаше българската класика от австрийци и германци?
– Не знам, не знам. Никой от Съюза на преводачите не ни е казвал дали някой наш превод е имал или нямал успех там, дали има рецензии. На прегледите на преводната продукция нас изобщо не ни споменават. А ние правим пропаганда с превода на тези книги от български автори в чужбина, разпространяваме българската култура. Проблемът за „обратния” превод е много интересен, но никой не смята за нужно да го разглежда, това е нещо quantité négligeable, нещо незначително. А книгите на „Български художник” са имали по повече от едно издание, търсеха се, но за нашите преводи не се говореше. Имаше една преводачка, която преведе чудесно Иван Вазов – нито дума не се каза за това. Маргарита Алексиева превеждаше чудесно на английски. Аз понякога, като си харесам някой текст, си го превеждам – ей така, за собствено удоволствие. И не съм единствена сред преводачите. Доволна съм, че съм била преводач, че съм работила това, което обичам.
*
Това е откъс от интервюто на Емо Басат с виенчанката Лоте Клайнер – Маркова, чиято съдба е преплетена с България и Холандия. Бях публикувала навремето в "Диалог" (брой 50) вълнуваща житейска история на Лоте. Тя почина преди няколко години, светла й памет.

Напомням нейната съдба и изразявам отново горещата си благодарност към Emil Basat за това, че се сети и че успя да запише и да издаде историите на тези невероятни хора - българските преводачи. А с това съхрани частица от българската история.
Благодаря ти, Емо, да си ни жив и здрав!❤️

В моето Отечество такива работи не стават.
Петко Каравелов