|
С ОБИЧ И ПРЕКЛОНЕНИЕ!
НАЦИОНАЛНА ИНИЦИАТИВА–ЕКСПЕДИЦИЯ „ПО ОБРАТНИЯ ПЪТ НА ДЕДИТЕ
През годините назад!
Тракийска пита за здраве и берекет! Дарове!
И в памет! На дедите ни!
Вълнението е огромно. Стъпвайки по родните места на дедите си. Сякаш се докосваме до тях. До техния бит, до техния живот. Когато стигнеш до дядовата си къща. Когато вземеш шепа пръст от родния двор, когато вземеш камък от останките от темелите на родната къща, когато вземеш керемидка от покрива на единствено оцелялата през годините част от салмичка, когато надникнеш през дувара, когато поднасяш дарове. Ти усещаш сякаш си осъществил тяхната надежда, поне за миг дори! ДА СЕ ЗАВЪРНАТ ТАМ ПО РОДНИТЕ СИ МЕСТА, В РОДНАТА СИ КЪЩА!
Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни”
ПО ОБРАТНИЯ ПЪТ НА ДЕДИТЕ НИ,
ЕДНО ПЪТУВАНЕ ПРОВОКИРАНО ОТ НАШИТЕ ДЕДИ
ОТ ТЯХНАТА НАДЕЖДА ДА СЕ ЗАВЪРНАТ ТАМ ПО РОДНИТЕ МЕСТА,
НАДЕЖДА ОСТАНАЛА И СЛЕД ТЯХ…
„...До колкото е известно на Легацията, презъ 1926 година Министерството на Вътрешните работи и Народното здраве, по искане на Външните Работи, предписа на административните власти в Царството да събератъ и представятъ по възможностъ най-подробни сведения относно имотите на българи въ сегашна Турция, изселили се презъ периода отъ 5/18.Х.912 г. до 18.Х.925 г. и подлежащи на връщане на законните имъ собственици...” /из писмо на Легацията до Министерство на Външните Работи и на Изповеданията, 1931 г./
Една надежда крепила ги до сетният им дъх. Че ще се върнат там в родния дом, родната земя, при изоставените си принудително в гората пеленачета, при непогребаните си деца, бащи, майки, братя и сестри. Жените забулени неизменно с черните чембери, с дълбоките и тъжни очи, в душата им събрана сякаш цялата болка на света, мъжете мълчаливи, замислени, приведени, чакащи. Така и не дочакаха. Отиваха си с отворени очи. Оставиха само спомените си от щастливите години в родните места и адът от преживяното по кървававата диря на похода извървян през 1913 година. Оставиха и болката все по-силна, все по-голяма, все по-нарастваща с годините. Оставиха и надеждата, да се завърнат там по родните места в Тракия. Завещаха ни я, завещаха ни и нестихващото си, непреодолимото си, огромното си желание да се завърнат там по родните места. Някога…
И ние техните потомци тръгнахме по обратния път на дедите си. Още от 1993 година. Продължаваме и до днес. Не ни спират нито юлското слънце, нито неизвестното. Тръгваме с надеждата, тяхната надежда по-силни и по-уверени от вчера. А там ни чакат руините от притихналите къщи и притеснененото и смутеното и усмихнатото и сърдитото и студеното и гостоприемното живеещо сега там население. Заедно със своите кметове. Всяка година посрещани по различному. Но винаги съпричастни към нашите добри намерения, и винаги готови да помогнат, и когато почитаме паметта на всички загинали тракийци, и със запалените свещички в техните ръце дори, и когато по свой начин оставяме някаква следа, която да напомня, че нашите деди ги е имало, с питките за здраве и помен, с виното и водата, с венците и цветята, с посадените дръвчета и храсти донесени чак от България, с подаръците за кметове, деца и хора добри, и когато искаме по бързо да стигнем до родните къщи. От някога!!! А КОГАТО ЧУЕМ И БЪЛГАРСКА РЕЧ!!! От почти 100 годишните от там сега жени … И един въпрос „Как сте? Добре да сте! ”Друго няма да искам от Аллах– само да се върна там с вас…” И ти става мило, мило…
Вълнението е огромно. Стъпвайки по родните места на дедите си. Сякаш се докосваме до тях. До техния бит, до техния живот. Когато стигнеш до дядовата си къща. Когато вземеш шепа пръст от родния двор, когато вземеш камък от останките от темелите на родната къща, когато вземеш керемидка от покрива на единствено оцелялата през годините част от салмичка, когато надникнеш през дувара, когато поднасяш дарове. Ти усещаш сякаш си осъществил тяхната надежда, поне за миг дори ДА СЕ ЗАВЪРНАТ ТАМ ПО РОДНИТЕ СИ МЕСТА, В РОДНАТА СИ КЪЩА.
Сълзите се стичат, болката в душите ни напира, думите не стигат. Всеки път.
Защо през месец юли??? Да през месец юли, защото преди години на 6-7 юли 1913 г. започва кървавия поход на нашите деди от Източна Тракия. От с. Булгаркьой… това китно, красиво, богато българско село, с избитите там момчета и мъже, на Бойдиновия мост от 15 годишна възраст до преклонна и нагоре…със воплите на оставените принудително гладни пеленачета в гората, със стенанията на посечените и захвърлени дечица, със писъка на момичетата и жените, със риданията на майките, на мъжете, на старците, оставили костите си по земите на цяла Тракия. Непогребани и неопяти...
Затова ПРЕЗ МЕСЕЦ ЮЛИ…потегляме за пореден път…отново, всяка година…
Автобусът тръгва от София минава през градовете и селата на пожелалите да участват в експедицията. Събираме се. Един по един. Прегръдки, целувки. Ние потомците от големия род на тракийците-бежанци, хората с опърлени криле, но с жилав корен, хората силни, и смели, и самоотвержени с оная пословична богата душевност и извисен български дух. Горди сме...
Пресичаме границата, между България и Гърция. Стигаме до Димотика с уникалната Катедрала, Водните порти на моста, съхранените 26 кули. Софлу с Музея и фабриката на бубите и коприната, манастира „Света Богородица”. Като в приказка. Добринка, Мария, Димитър, Анка, вълнуват се… Село Пишман, останките от църквата там, Армаганската долина… Оставяме хляб, свещички, вода, за останалите там завинаги гладни и жадни деца, жени, посечени от турски ятаган…, Доган Хисар, Родната къща на Капитан „Петко войвода” . По точно само част от темелите.
И нашия гняв „Защо в този окаян вид! Няма ли сила, която да реши къщата да се превърне в музей подобаващ на величието на този наш българин!”... Паметникът на Капитан Петко войвода в центъра на Доган Хисар. Издигнат сякаш на още по висок постамент... И цветя в знак на преклонение. Пред стореното. Продължаваме към Дедеагач.
Църквата и сбъднати желанията, пристанището свързано завинаги с тях, фара, плажната ивица на Бяло море, главната улица, бирариите край морето. Времето не стига. Шехенлар.…Между Фере и Дедеагач. Някога през пролетта на 1914 год. дедите ни завърнали се обратно тук по близо до родните места, с надеждата да стигнат и до родната си къща. Надвили ужаса, и продължили.
Изправили се, но уви... 1919-20 година обратно тръгнали към неизвестното да дирят дом, постеля... за своите деца и майки и бащи и по възрастни деди. Фере, „кървавото Фере”. Църквата с още обгорелите стени. И писъците и стенанията на жените и децата залостили се там в нея. Изгорели като факли. Живи. Но не попаднали в ръцете на....Останките от крепостната стена. Цветята и горящите свещички поставени от нас между каменните плочи. Пламъците ни „изгарят”. Душите ни. Минута мълчание. За тях...
Река Марица. Ипсала. Гранично контролно-пропускателния пункт между Гърция и Турция.
Не след дълго стигаме Кешан. Време е за разходка из града. Впечатленията са прекрасни. И за отмора. След почти двадесет и четири часовия поход. По обратния път на дедите ни.
В ранната утрин се отправяме към Ейлягюню, Узункюпрю, Търново, Чопкьой, Ерменикьой, Еникьой.
Стигаме до Ейлягюню. Пред кметството ни чакат. Стават на крака и ни махат с ръка за „Добре дошли”. Слизаме от автобуса. На бърза ръка приготвят дълга маса за да седнем всички заедно. Кмета ни посреща с топли думи. Ние отвръщаме с питка и подаръци. Всеки път. Микрофон, тонколони и един прекрасен изпълнител. Поздравления за всички нас. Отвръщаме с тракийски и български песни. Запяваме всички. Настръхваме. Сълзите се стичат. Костадинка, Илийчо, Стойко, Янка, Анка, Милка, Христо, Мара, Божидар, Георги, Николай, Димитър, Елена, Михаил, Веселина …са в центъра. „Те са от тук”. Разговорите продължават, ние тръгваме с „гюнювци” до техните къщи, до къщите на род Терзиеви и другите... Издържали на времето и бурите. И вода от герана българския отпиваме. И от черниците стари хапваме. Куче едно смирено стои. Звук не издава. Сякаш усеща нашата добронамереност и вълнение. Отиваме и при домакинята на онези, които сега стопанисват имота. Развълнувана и усмихната. Бъбрим си с нея. Сбогуваме се. После мястото дето е била българската църква видяхме, и училището…На мегдана ни очакват. За българското, тракийското хоро. Което тук неизменно играем. Всяка година. Заедно с тях...и потегляме.
Минаваме по най-дългия мост, през Узункюпрю, дето пак наши са го строили със златните си ръце и камък по камък редили от сърце, продължаваме към Търново, искаме и на река Ергене риба с голи ръце да ловим. Тъй както някога и те. Не успяваме. Водата е замърсена, рибата изчезнала... Втренчени виждаме тук там останали руини от някогашните къщи. Нашите... И българското гробище. Цялото в бурени... Спираме до кметството. Там винаги ни чакат. Пристига и кмета. Направо от полето. Разговорът тръгва. Темите са различни. Намират общ език дори и ловджиите. Поднасяме питка за берекет, здраве и късмет и подаръци. И други подаръци получават. Лили поднася уникални аудио записи от Велико Търново и покана младите хора да дойдат да се учат във Великотърновските университети.
Елена пък своето стихотворение чете в памет на баба и дядо, бежанци от Търново. Черпят ни.
После едни тръгват на гости получават покана. Преживяването е невероятно, вълнуващо, неочаквано. Очаква ги една много възрастна почти 100 годишна баба, която не може да ходи и говори вече. Звуците, които издава и движенията, които прави говорят много.
Щастието което Лили, Пенка и Веско носят в този дом на тази възрастна жена е огромно. Кой знае... Внукът завел ги там се чуди какво да им подари. От градината. Плодове, цветя. Малко е да се каже. Елена, Тотю, Силвия, Делка, Киро, Драгомир, Дешка, Стоян, Желязко и другите отправяме се към църквата. „Свети Георги”. Българската. Полуразрушена. Покрива паднал почти. Влизаме в нея. Поставяме цветя. Палим свещички.
Елена питка подава. За тях...Тъжно е да гледаш как малко по малко се руши църквата. И никой не взема мерки!!! Сякаш малко по малко се „рушат” и истината и спомена за тях, за нашите хора някога живяли тук...
Помен няма от цветята посадени пред църквата през предходната година от нас. Само един камък върху тях... Вземаме пръсчица. Този път да посадим цвете в нея !!! Така ни заръчаха... Местните и те са там. Празнуват…Децата ни наобикалят, очакват ни с изненадите, които всеки път поднасяме им…
Чопкьой. Правим обиколка из селото сега квартал на Узункюпрю. Връщаме се пред кметството. При кмета. Нашият познайник и много ведър човек го нямаше, кмета от миналата година. Отишъл си само за четири месеца. Смутихме се. Сега синът му го е наследил. Млад човек, ерудиран, образован, словоохотлив, гостоприемен. Поканиха ни в кафенето в съседство с кметството. Забравената българска национална покривка от миналата година беше постлана на централно място!!! Става ни мило. И българска реч се чува… Едни остават и продължават разговорите със стари и нови познайници, други пък като Генка, Таня, Иванка, София, Димитрина, Марина, Калина, Вълчо, Димитринка, Катя, Герган, Величка, Кольо, Наска, Елена, Елисавета, … „Натъпкани като сардели в микробуса” или пеша под слънцето силно, тръгват… никой не се отказва!!! До старите къщи от някога и при нашата стара познайница 98 годишната родопчанка пристигнала в Ейлягюню през 1919 год. А после преместила се в Чопкьой. И до стария геран български. И старата черница. На децата подаръци раздадаваме. Сбогуваме се. В автобуса мълчим, а после песни запяваме и хора ситни заситняваме. Ерменикьой… Баба Мария къщата своя намира, Роза иска всичко да види… Ерменикьой…там сърцето ни не трае и ръченица и хора тракийски с местните заиграваме…И музикантите дойдоха от сватбата, която вечерта очакваше. И булката и младоженеца... и надиграване започна... и с млади и със стари... Подарък набързо стъкмихме и по стар български обичай на булката подарихме...
Узункюпрю, Кешан. Нощта пред нас е. Решаваме заедно с песни и хора тракийски да продължим. Николай и Георги от Стралджа, Георги от Бузовград, Катя от Сливен, Янка от Ямбол със специфичните си гласове досущ като на баба и дядо стари тракийски песни запяват. Ние пригласяме. Не спираме. И пеем и играем. До нас се нареждат… и сервитьорчето младо момче заигра, и професор от Турски университет, гост на хотела не устоя. Хванаха се на хорото.
Ранна утрин е. Събираме се пред автобуса. И докато чакаме под звуците на тракийска песен пак заиграваме хоро. В центъра на Кешан. Изведнъж търговците спряха да подреждат сергиите, от магазините наизлязоха хора. Стояха прави, мълчаливи, вторачили поглед в нас. Някои от тях започнаха да ни аплодират, радваха ни се, махаха с ръце. Потеглихме.
Към Булгаркьой. Пристигаме. За кой ли път. Костадинка, Станка, Кера, Христина, Милка, Анка, Георги, Николай, Маргарита, Велика, Пламен, Стефан, Маргарита, Димо, Елена, Минко, Мариана, Божин, Галя, Милена, Даниела, Пепа, …Тихо и спокойно е. Почти никой не се вижда. Толкова рано, явно не ни очакват. Друг път с мекици и софра в следобедните топли дни очаквали са ни с топлота. Настъпи суета. Моментна. Ние сме тук с нашата мисия, а не показно да правим нещата.
Отиваме край стария кладенец с камъните пренесени миналата година от събореното недовършено ново булгаркьойско училище и положени край него. Само посаденото орехче донесено от България не се беше хванало. До него друго беше тръгнало. Всеки път площадката почистваме. Върху стария кладенец върху постланата българска покривка подреждаме питката, виното, водата, цветята.
Опитваме се да запалим свещичките поставени върху питката и в керамичните паници специално донесени за това. Вятърът ги гасеше. Наобиколяме герана. Оттук започва кървавия поход на тракийските бежанци. Покосените мъже от 15 годишни до преклонна възраст на Бойдиновия мост, само няколко от тях спасили се, за да разказват какво се е случило там, ужасените жени и деца търсещи закрила в гората, изоставили принудително пеленачета и най-дребни дечица гладни и жадни, пищящи за да спасят по големите. Каква ли сила е била нужна на тези майки, за да сторят това!!! Нека бъдат опростени! Нека! Светла да е паметта им! На всичките. Изведнъж свещичките над питката с буен пламък пламнаха. Разгарят се и останалите. Преливаме камъните с вино и вода. И всеки път чашка с вино и чашка с вода се обръщат... Жадни са знаем...От питката хапваме. За тях. Всичките, и за които завинаги са оставили костите си тук по родните места, и за които по пътя са падали, и за тези, които са били сред нас, а днес вече ги няма. Лили поиска от водата да пийне, с пресъхнала уста, едва говореше, сякаш и те жадни до смърт това искаха сега. На венеца с веещи се ленти всеки от нас завърза своята лентичка с изписаните имена на всички свои бежанци, роднини, близки и деди. Един по един имената техни мълвяхме...Сълзите се стичат. Сърцата бият силно. Тръгваме към Бойдиновия мост. От там да хвърлим венеца. Към нас се присъединяват представители на кметството и други млади хора. Напътстват ни. Стигаме. Беше много разхвърляно и неприветливо. Сърце не ни дава венеца тук да оставим. Кера едва сдържа сълзите си. Сърцето й бие силно. Тук първия залп на картечниците покосил дядо й поп Павел, тук като по чудо спасил се дядо й Карамфил. После не един и дваж пъти разказвал какво точно се е случило там… По нагоре е гробището. Българското. Продължаваме. Пред очите ни се появяваха останките от старите къщи, от някога. И на „управителя”, както казаха те „къщите”.
От перфектно издялан камък. Каква ръка ги е дялала, какви майстори са ги градили? Нашите майстори... Стигаме до гробището. Изравнено. Мълчаливо. Влизаме. Изведнъж пред нас се появиха няколко надгробни камъка и плочи. И още, и още. Преляхме ги с вино и вода. На дървото отколешно закачихме венеца. Вятъра понесе панделките. С имената. Техните. Разтърсващо! Уникално! На излизане открихме детски гроб, ограден с плочи и надгробен камък. Такъв, какъвто си е бил. От някога. Усещането сякаш беше, че са доволни, че сме стигнали до тях, че не са забравени. Вече почти сто години. Тръгнахме обратно.
По пътя надолу Лили, Пенка, Веско откриха къщата на дядо си. Вълнението беше неописумо. Оставихме ги да си поплачат, да се порадват, да се посуетят, да разгледат. На мястото от където бяхме тръгнали вече ни чакаха много хора. Поканиха ни в кафенето. Предложиха ни вода, чай, кафе, сладки. Поговорихме си. Поднесохме си подаръците.
И на едно мъничко сладко момченце, което раздаваше целувки, шарена играчка. И на няколко месечното бебе на нашия вече „стар” познайник детенцето също. Всяка година все по някое детенце ни посреща тук... Ту сирачето отглеждано от баба, дядо, ту дечица слънчеви, добри. Трети пък ни гледат отдалече. Други чакат нашите подаръци със грейнали очи...Предлагат ни да обиколим родните къщи на дедите ни с микробус. Иначе няма как да се справим. Опитвали сме, но уви, не стигаме до улицата родна дори… Една подир една стигаме до маркираните от нас на картата места. И други ни показват. До някои не успяваме да стигнем. Следващия път! И шепата пръст от двора, и камъните все още търкалящи се от съборените сгради, и съдовете останали от някога, и коритото под чешмата устояло на времето, и „разкопките”, и прескочената „ограда” част от темелите на изравнената къща, за да стъпиш точно в двора, където е била къщата на дядо ти, и парченцата от тухличките на изчезналото огнище и стария геран до старото дърво, безмълвни свидетели на всичко случило се тук, и срещата със стари познайници и очакваното и неизвестното останало, вълнуват всички ни... Плачем. И се успокояваме. Все с една мисъл в главите. Сякаш са тук, отново, поне за миг в родната си къща. Влизаме и в двора на изравнената булгаркьойска църква ”Константин и Елена” с построените къщи на нейно място. Лили направи копка. И рози от там си откъснахме. Потърсихме камбаната голямата останала от църквата от някога... Не я открихме... „търчаната” изиграхме, тъй както някога и те. Млад и синеок младеж на хорото се хвана и го поведе. Въпреки жегата продължавахме. Всички станаха на крак. Аплодираха ни. Усмихваха се добронамерено. Взехме си довиждане. До следващия път. И с малкия „мъж” който е само на няколко месеца...И с онези мъже, които говореха на български дошли уж от Кешан...
Потеглихме към Теслим и Лизгар. Вълнението на Димитър, Величка, Василка, Петър е неописуемо. Дюкяните в центъра ги няма вече, къщата на попа и до днес стои… Паунка свои стихове посветени на баба и неродените деца чете, Райна хорото повежда, Митко от Атолово до своя двойник от сегашния Теслим се нарежда. Смутени двамата се гледат. Много странно е да видиш себе си отсреща. „Дядо ми сигурно е имал брат” „Моя от Дедеагач е дошъл...”. В Лизгар още Станка помнят, сега пък впечатлени са от младите Стамена и Марина, Христо, Мара, Атанаска, Димитър, Величка с усмивка слънчева и с поклон дошли в родните земи на своите деди.
Никола, Саша са от Русе чак, тръгнали сега да стигнат Лозенград, Люле Бургас и Каваклия. Там в Каваклия дядо им кметувал дълго, до общината стигат, до къщата на дядо родна не успяват, кой знае срещнаха си само за късмет приятел с който обещаха си за следващия път заедно да стигнат до всички желани от тях места и навред...
Към Истанбул. Гледката отдалече беше прекрасна. Няколкото часа разходка с автобус до залез слънце ни омаяха. Мястото където Сан Стефанския договор е подписан, Европейската част, Босфора, Азиатската част, Седмия хълм, Дворците, Джамиите, Посолствата, Хотелите, Пазарите, Улиците, Витрините, Капалъ Чаршъ. Рибния ресторант, песните, танците. Продължижме на другия ден. От ранни зори. Църквата ”Свети Стефан”, Вселенската Патриаршия, разходката с кораб по Босфора покрай дворците „Долма Бахче Сарай” и „Чириган”, крепостите „Румели Хисар” и „Анадолу Хисар”, къщите на „Инджи” и „Шехерезада”, двореца на „Бейлер бей” и Кулата на девойката.
По пешеходната зона от площад „Таксим” по бул. „Истиклял Джадеси”, рибния пазар, гръцката църква „Света Троица”, най-голямата Католическа Катедрала „Сан Антонио” Като в приказка. Потеглихме към Одрин. Към нашата църква „Константин и Елена”. Времето напредваше.
Очакванията на Георги, Иван, Цветанка, Пена бяха големи. За първи път те ще стъпят по родните места на дедите си. Възгаш и Ахъкьой. Спираме по пътя, питаме, в правилната посока пътуваме, стигаме. Влизаме във Възгаш. Посрещат ни местните и кмета. Въпросите на Георги не свършват. На Иван също. Подаръци поднасяме. Те пък с вода, чай и кафе ни черпят. После всички се отправят към „Горчивата чешма”. Там където са били къщите на техните деди. Развълнувани и впечатлени. Дъхът им спира. Гласовете им изчезват. Тук са били „чорбаджиите”, а в Ахъкьой „ратаите”. Разстоянието между двете села е на една ръка разстояние. Стигаме и там. Посрещат ни. Разговора продължава. Въпросите не свършват. Вълнението пък не стихва. От България звънят на Георги. Цялата рода се е събрала. Чакат ги. С нетърпение. Да разказват за видяното.
Щастливи и доволни потегляме обратно за България. Нашата България дето из нея нашите деди, тракийските бежанци от 1913 г. са се пръснали като мъниста от скъсана огърлица... И почти един век не стигна да се открият... На техните потомци също... Затова събрани от цяла България на тези наши пътувания и на възстановените от нас срещи веднъж в годината се откриваме дори несрещали се досега, дори и само по снимка една, на тези наши срещи и пътувания осъзнаваме, че бежанецът от Тракия е вървял с високо вдигната глава, носейки в сърцето и душата си спомените изживени от техните предци от преди сто и двеста и повече лета. Защото тук на тези срещи и пътувания се събираме тези, които тачат рода си, корените си, спомена и паметта за дедите си. Защото тук на тези срещи таена все тъй в душите и сърцата ни, на тях, тук и за пореден път да подарим. Защото няма Родина без родова памет, без родови корени, без родова пръст. Защото тук брод си намираме, през който тяхното минало в бъдещето ний да пренесем.
Божана Богданова,
Потомка на бежанци от с Булгаркьой, Кешанска кааза
и с. Търново, Узункюприйска кааза
Одринска Тракия
София 1527
ул. „Кешан” № 3, моб. 0886201574
Хоро от с. Теслим през 1913 г., от едната страна на баира е с. Булгаркьой от другата с. Теслим Одринска Тракия. Има показани снимки и от Теслим! А тук и нещо изумително се случи! Митко от Атолово срещна братовчед си от сега в Теслим. По млад от него но като близнаци приликата беше е поразяваща! И като се разприказваха, оказа се че техните дядовци двама братя са се разделили бягайки през 1913 г. в Дедеагач. Единият е тръгнал за България, а другият изчезналия се е върнал в Теслим и там живота си продължил. С нас тогава пътуваше и екипа на Теодора Енчева от БТВ по наша покана и те заснеха всичко. И в Сливен, и в Ямбол, И в Тополовград, ... има потомци на тракийски бежанци от Теслим. И къде ли още не! Разпръснати като мъниста от огърлица по цялата страна... И до днес се откриват...
С властта, дадена ми от интернет, обявявам себе си за експерт във всички области!Редактирано от komitaO3 на 11.02.23 23:25.
|
Те платиха цената за Македония
