Ние си страдаме от определен тип културен дефицит. Пак по исторически причини.
Липсва ни перспектива от цели две епохи - класицизъм и романтизъм. Барокът ни е османски.

Като видиш две римски колони на нечия тераса, зидани от мургавелци и се мръщиш. Кичозно ти е.
Европа е залята от цели мономенти в подобен стил, че и изпълнение.
Ако си виждал Давид на Микеланджело и идеш в московския музей, седи срещу теб още на входа.
Викам на една лелка, дето го пази - Ама това е копие! Вика - Сматри дарагой - Ета копие сделано преди 3 века, от същия мрамор, в италианско ателие. Гледам... Много мяза, верно и си се изнизах тихичко.

После, ние още си влачим перцепцията от соц-реализма. Селянина е все беден, мизерен и седи по-ниско от скота. На "Когато бях овчарче" се смеем и подиграваме.
При романтизма подобна образност - селска колиба в гората, засмени орачи и щастливи овчарчета са описвани като херувими.
Ние едва ли не с презрение говорим за селска колиба със сламен покрив, а до днес в Англия работата със слама по покрив го имат за изкуство едва ли не. Покрива от слама има уникални характеристики и особености. Както се прави там, така и тук. Инак няма да издържи.
Изпълнен с майсторлък трае от 9 до 15 години. Старата слама не се сваля, а новата се надпъхва и наслоява. Има запазени сламени покриви на 500 години. Отгоре можеш ръченица да играеш. Толкова здраво става. Не като приказката за трите прасенца. Духай колкото щеш.
Красотата в един здрав, отруден, но добре гледан, като част от семейството вол, добитък някакъв. Приемствеността на стари занаяти и умения. Грижата за земята в единство с природата, красотата от това.

Та, такива наслагване на образите и възприятията от различните епохи на нас видимо ни липсва.

Скоро четох английско проучване - как е изглеждала старата къща в Англия. Разровили 40 къщи в 17 стари града, по-запазени останки да дадат някаква представа не по-ранни от 12 век. Най-старите са кръчми вкопани в земята. Къщите средно по 15м/2 едно, макс две помещения.
Каменна сграда по-устойчиво век след Вилхелм и то с отбранителна функция, на нива, но с помещения повече от клаустрофобични, за хигиена не се и споменава.
Сравняват се с едно немско изследване, как там открили най-старата германска къща, от същото време и тя поразително приличала на... Гръцката!?
По "История България", първа програма наш професор се жалва, че не откриваме пра-българска къща по-голяма от 15-20 квадрата, ама имало и пристройка за добитъка.
Заради изтощаване на почвата редували по три нови за посеви и не си "играели" да ги торят. Имали достатъчно, разменяли натурално и не принадлежали никому. Малки, но собствени.
Това как да го разбираме в сравнение с "големите"?

Ние се самобичуваме тука сякаш изплащаме някакви свои грехове, но сами не си ги знаем. Бягаме от хубавото и доброто в себе си, като съдим по него през очите на другите.
Не - майната им! Изкуство и документалистика са две различни неща. Изкуството присъства даже в ежедневния живот и се води по естетически възприятия. Момъкът търси хубавата булка, а земеделец си купува здравото животно. Нашествениците минават и си заминават, но структурата и функцията, действието си следва един и същи ритъм.
Неокласицизма и романтизма го отчитат и превръщат в култ.
Най-стария "запазен" немски замък е от 11 век (Райхсбург Кохем), всъщност изцяло реновиран и преправен в стил Романтизъм порутено градище, от един немски буржоа в 19 век. Днес определящ перцепцията за същинско средновековие в немските земи. Площ няколко декара.
По това време тук са се вдигали цели нови градове, с майсторите и артистите му.
Как от мизерници, как!?

Не казвам да лепим ковьорчета по стените със селски сцени, но и да не заливаме в мухъл всичко, защото всяка наша баба първата й работа напролет е да вароса, а турците имат специален закон да не се разрешава на раята къщите и одеждите им, да изглеждат по-красиви от турските. Преминаващите от тук да описват изобилието от храни и продукти, плод на труда ни. Хвалят натруфените моми, с усмихнатите лица, непрогледните отвън, но чисти отвътре домове.
Твърдите характери, поддържаните стопанства са белега, не социалния статус. Уж нисшите тук по достойнства се съпоставят с благородното някъде там. Описват как по вид и осанка си личи благородна кръв разлята в "простолюдието". Няма чорлави глави и кални роби, а бели ризи с гайтани и лисици, с умения съшити калпаци, ямурлуци, обработени кожи.
Документалистиката само го препраща, но да оцени през съвремие не може. Става с изкуство, със стил съответен на епохата. Ако някъде тя е тъмна, то за нас е светла, златна, изпъстрена с нови строежи, знание и книга, вяра.