В българската народната представа мратинските дни са наричани и вълчи дни и са свързани с образа на вълка. Освен чисто битовия смисъл да не се работи през този период, за да се предпази човек от нападение на вълк, то вълкът има символно значение, което възхожда към дълбока древност. В народната традиция краят на този период бележи т.нар. Вълча Богородица, почитана на 21-ви ноември.
Женският образ на божественото е свързван с вълка също от древността и вълчицата е едно от превъплъщенията на Богинята. В образа на вълчица богинята Лето отива от земите на хипербореите в Ликия, която дотогава носи друго име, и тъй като там е посрещната от вълците, нарича земята Ликия (Antonius Liberalis, Metamorphoses 35). Порфирий пише, че на езика на мистериите Артемида се нарича вълчица λύκαινα. Името на една тракийска героиня Харпалике ('Αρπαλυκη) се извежда като етимология със значението „граблива вълчица“. Богинята не рядко приема образа на вълчица или има вълчи белези – глезен като на вълк или образ на куче (което се явява негов заместител). Троянската царица Хекуба се превръща в кучка спътница на „властващата над струмското царство Зеринтийска богиня“, а гробът ѝ се нарича „знакът на кучето“ (κυνος σημα). Ролята на вълка, съответно кучето, като посредник и образ на богинята е отразена и в легендата за спасяването на Византион (който е старо тракийско поселище) заради лая на кучетата и по този повод почитането на богинята там като факлоноска (Λαμπαδηφόρος). В античната магия богинята бива призовавана като укротяваща вълците – δαμνο λύκαινα.

Изображение - съвременна рисунка, автор Георги Мишев