Има разлика във възприемането на реалностите от наша страна тогава и днес.
След двайсет години терор над българското население от страна на сръбските власти, нашите очакват повече от това да ги посрещат като освободители.
Като че ли не се отчита факта, че освен дива съпротива, това чуждо и круто управление засилва и местната регионална идентичност за сметка на преследваната българска. Точно това ще уловят сърбите през въпросният период и ще го доразвият и доразработят в последващия.
И сега какво имаме там? Съвкупност от:
- стокхолмски синдром у някои.
- благодарност у други за индивидуализиране, усамостояване и еманципиране на местния регионализъм.
- чувство за естествена близост със сърбите, макар и изкуствено създадена у трети.
- чист прагматизъм спрямо сърбите с чувство на страх от загубва на независимост от българите у четвърти.
- осъзнати или неосъзнати комплекси за незначителност спрямо околните им древни съседи у пети, с които са въоръжени в по-малка или по-голяма степен и другите посочени по-горе групи.

Само че разликата в днешните българи спрямо тогавашните, е в голяма степен елиминираните чувства и емоции и прагматичен поглед към случилото се и ставащо в момента там.
Това или не се схваща много добре в РСМ или се разчита на някакъв низ от случайности и чужди намеси, които да ги вкарат в най-цивилизования съюз, създаван някога.

Просто мисленето изглежда там изостава с десетилетия спрямо това на хората от ЕС. Разбира се нещата не са много по-различни в Сърбия, от които това мислене е наследено или копира в момента.