Запазването на групи от тракийската етнокултурна общност и сред пъстрата демографска картина на късната античност, предимно извън градовете, се доказва от реликтовите групи номадски овчари, обединени в семейства и малки селца до средата на 20в. Те са от безспорно тракийско потекло. Още по-внушително доказателство оставят дълбоките следи на тракийската езическа култура в българската народна култура.
През 6в. в провинциите на Тракийския и Дакийския диоцез съществували 84 града със значителна материална и духовна култура, с наделение, което водело активен икономически и обществен живот. Езиковите заемки от тракийския език имат предимно топономичен произход. Например имената на големите ни реки Марица, Тунджа, Места, Струма, Искър, Осъм, Янтра, Вит са тракийски наименования. Някои имена на градове и то на големи центрове, минават в български от тракийската, а не от гръцката им форма. Затова Филипопол, чието тракийско име е Пулпудева, се изменя фонетично в Плъвдив, Пловдив, Берое в Боруй, Месамбрия в Несебър, Сердика в Средец и т.н.
В тези градове и населението било доста откъснато от традициите на своята народност-малоазийска, балканска, италийска или средноевропейска. В селата, особено от предпланините и от планинските масиви, населението останало до голяма степен компактно и съхранило езика, обичаите и нравите си. Това се вижда от запазените днес следи в словарния фонд, хидронимията, антропонимията и топонимията на българския език.
Затова културното наследство, трябва да се разглежда в два плана: това, което късноантичните градове влагат в създалите се през 7в. и след него югоизточно-европейски средновековни държави и на първо място - славянобългарската и онова, което предават селата на новите заселници, на славянските племена. Градската култура била от раннохристиянски или ранновизантийски сборен тип. Тя постепенно се вляла като съставна част в изграждащата се средновековна българска цивилизация, защото и самите градове постепенно влезли в границите на България, след като съпротивата им била преодолявана. Селската култура била по-близка до старинната тракийска и затова от нея новодошлите приели направо типични, т.е. устояли на времето черти.
Най-добрата илюстрация на този процес е силно паганизираното християнство, което после характеризира религиозния живот в средновековна България. В него се съдържат, разбира се, езически ритуали, наследени от самите славяни, но остават и твърде дълбоки следи от тракийския религиозен светоглед, следи от култа към слънцето и от култа към земята, следи от вярата в цикъла на всевъзраждащата се природа.
Редактирано от komitaO3 на 08.01.21 14:34.
|