|
Всъщност Гърция се виждаше и без бинокъл, оттатък Преспанското езеро. Мержелееше се и Албания, почти целият път до Адриатическия бряг, планина след планина, разгърнат, толкова красив хоризонт, необятен и съвършен – не е за вярване, че само поколение по-рано, през 40-те години, там минавал италиано-албанският фронт.
– Казах ти, че си заслужава – ухили се Анджело.
В краката ми имаше бяло цвете, което изглеждаше като рядък планински еделвайс. Наведох се и го откъснах.
– Това пък защо го направи? – избухна Анджело. Отстъпих и едва не паднах в един окоп. – Ти защо би толкова път, за да откъснеш това цвете, дето нищо не ти е направило?
Зяпнах го втрещена. Прибрах цветето в джоба на якето си. Той изглеждаше истински разстроен.
Внезапно се надигна вятър и задави и двама ни. Анджело си нахлузи качулката от якето на главата.
– Не биваше да го правя – казах.
Вятърът открадна думите ми и ги хвърли надалеч.
– Ми не биваше я. Типично за вас, бугарите, идвате туки искате всичко да е ваше. И не нежно, а със сила. Даже цветето да откъснете със сила!
Погледнах го от упор и той мен. Вятърът издуваше якетата ни.
– Ами вие? – не издържах. – Що не се погледнете малко, горките македонци, на вас все някой друг ви е виновен. Защо не погледнеш всичките лъжи, дето минават за националната ви история?
– Да, пък вашата история е супер! – не се даваше той.
– Ти си нямаш и представа българите какво са преживели заради вашата Македония, така са ти промили мозъка! – викнах с глас, който не беше моят. – Македония за нас е фантомна болка!
Анджело изпръхтя подигравателно. За малко да го зашлевя.
– Дай ми раницата – казах и опитах да се завъртя с гръб към вятъра, но вече духаше отвсякъде. Нямаше заслон. – Трябва да ям.
– Ще ядеш, като слезем – каза.
Сега вече изглеждаше досущ като жител от Селото на лошите хора.
– Тази храна съм я купила аз – изсъсках. – Не се опитвай да ме контролираш!
– Така ли? А знаеш ли, госпожице Феминизъм, че сме на две хиляди метра над морското равнище и ако ядеш сега, ще ти прилошее и ще трябва да те нося надолу!
– Манипулатор! – извиках след него.
Той се беше насочил към запуснатия военен обект, прокълнато място с потрошени антени и изтърбушен покрив, а навсякъде край него се въргаляха отломки, сякаш бе имало експлозия. В главата ми рязко нахлу кръв, чак за момент ми причерня. Емоциите, които ме завладяха, бяха без никакъв синхрон със ситуацията. Не беше само гладът, нещо друго имаше тук, и колкото по-високо отиваш, колкото по-ярко свети слънцето, колкото по-избелени изглеждат камъните, колкото повече блестят езерата – толкова по-натрапчиво се усещаше.
Изкачването бе и някакво пропадане. Стоях на платото вкочанена като онзи албанец в снега. Не можех да направя крачка нито напред, нито назад, не можех да повярвам, че току-що казах всичко това на Анджело.
Колцина премръзнали мъже са съзерцавали тези две езера, сякаш очи върху древно лице, и са се молели за примирие? Планините се стелеха една подир друга, и още една, и пак, величествени и пусти като самото време. Тук имаше някаква контраенергия, нещо износено и невъзвратимо.
След войната прадядо ми Коста останал в София, където се запознал с Любица, а сестра ѝ Царева срещнала Таки – Димитраки Ягличе, – който се бил на Македонския фронт. Те повече не се върнали в Охрид.
Един от най-изящните лирически поети на ХХ век, Димчо Дебелянов, който бил пацифист, e убит близо до Македонския фронт на двайсет и девет години – в битка с ирландско подразделение. Първият стих на военното му стихотворение „Един убит“ гласи:
„Той не ни е вече враг“.
Защо ние, човеците, трябва да се приближим до смъртта, за да видим истински живота?
Стебинг е наблюдавал как французите си проправят път нагоре по склона с тежката си артилерия и хиляди мулета, натоварени със сандъци с муниции; а агонизиращите ранени били сваляни набързо надолу върху груби носилки – всичко това на фона на величествените македонски долини и езера.
|
Към езерото
