Не това е по темата, но не икам да оварям нарочна, та тук ви представяям откровенията на Калин Донков:

Всеки път разказвам тази история с надеждата, че ще е за последно. Въобразявам си, че алегорията, която съдържа, е достатъчна да промени нещо в нашия живот. И всеки път изминаващото време ми я припомня - пак тъй злободневна, пак тъй застрашително валидна. Сякаш забравени уроци напъват да се повторят. Сякаш назидателният им патос се завръща: безплодно, безполезно.

Ако обществото внезапно придобие дарбата да се учи от човека, това би бил най-красивият проблясък в българската съдба. Ако към неговите грижи, горести и страсти можеше да се приложи скромната мъдрост на отделния гражданин - това би бил най-щастливият изход от безизходността на българската история.

Но обществото упорито не иска да заимства от човека. То е последователно в своята непълноценност. В края на краищата то е създадено от човека. Докато човекът е творение на Бога. Просто няма място за сравнение.

В безгрижно, макар и малко припряно, лято, в едно от още редките наши беломорски пътешествия миналото се озъби в усмивките на децата ни и сложи (за кой ли път!) черта под безумията на изтичащия век. Налага се да поясня, че действащите лица са няколко жени от един разсечен в корена си род - всичките първи братовчедки, ние, техните съпрузи, дъщерите и синовете ни, разделени от балканските вражди и неправди, но запазили фанатично единството на клана: като последна вярност към страданията и надеждите на предците.

Семейството се бе разкъсало след Европейската война, гробовете му бяха и в Гърция, и в България. Потомците обаче обтягаха нишката на кръвта и не признаваха граници и режими. Може би защото бяха произлезли от тази харамийска планина, или пък понеже повечето бяха жени, очарователни, но и мъничко проклети. Всяка от нашите въодушевени визити квартетът от братовчедки прекарваше в прегръдки и ръкомахания, в приказки, сълзи и смехове. Зетьовете, оказали се изведнъж на свобода, отмятахме таверните в околността и се развличахме с пътешествия до езера и водопади.

Децата другаруваха органично, разбираха се някак и без думи - защото децата на братовчедките от Лерин не говорят български. Майките и бащите им са последното поколение, което пази живописния, упоителен местен говор. По-големите се губеха с моторите и по дискотеките, малките - Драган и Петро - се залисваха с пъзели и конструктори, сглобяваха, редяха, разваляха и пак редяха.

Докато съвсем случайно не ги забелязахме, че си приказват...

Това беше като мрачна експлозия в оазиса на вечерта. Като плесница на времето върху засмените ни неподготвени лица.

Децата си говореха на... английски!

Значи всичко беше загубено и всичко беше зачертано. Разсечена беше връзката, която няколко поколения бяхме удържали с упоритост и жертви. Езикът на дедите вече не принадлежеше на нашите деца, не ги свързваше, не ги спасяваше от центробежния вихър на идващия век. Те си пробиваха път през стените на света и опитваха да се намерят отново. С каква мъка се извършваше това!

Един злокобен замисъл се бе изпълнил. Децата наистина са от една кръв, от един сой, а ги откривахме съдбовно отчуждени. Оттук нататък родът е най-после разделен. Спасеното ще бъде отнесено от ветровете.

Така веднъж вече бе разделян и народът ни. Не разчитаха на границата, която му начертаха, затова разсякоха езика му. И... наистина престанахме да се разбираме. Превърнаха ни в нещо като два различни народа. Нас, чиято кръв (доколкото бе останала след мъченичество, борби и надежди) бе също тъй една и съща!

А сега ние с вас сякаш искаме да проверим дали механизмът на разсичането още работи. Като деца, на които играчката е омръзнала, пакостно опитваме да я направим на парчета. Но този път играчката сме ние самите.

Ние - които за няма нищо се отказваме от общия ни език.

Ние - които говорим с едни и същи думи, а разбираме различни неща.

Ние - които превърнахме словото от сечиво на сплотяването в оръжие на противопоставянето.

Забравихме, че хиляда години езикът бе народосъхраняващият фактор - понякога единствен.

Забравихме, че езикът бе едно от малкото неща, който сме бранили и отвоювали без пословичното наше разногласие и разнодушие.

Докато един ден открихме, че отдавна не говорим един и същи език. Надвиквахме се и жестикулирахме - без да се разбираме. Скандирахме по митингите - без да се чуваме. Смисълът на онова, което едните глаголят, оставаше непонятен за другите, които ги слушат.

https://segabg.com/category-observer/sunuvate-li-vavilon

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите