Последните няколко дни бе започнал да има онова неприятно чувство, което в дните след 21 юни, преди две и кусур години го бе споходило, откакто човека на когото се бе възхищавал, го бе ударил с цялата си мощ на която бе способен. Тогава си мислеше, че съпартийците му ще дойдат за него и ако не разстрел, то сигурно би изгнил в затвора. Никога преди това, нито след този момент бе показвал слабост. Нямаше да покаже и сега: масите благодарение на усилената съветска пропаганда и купищата дивотии, които бяха сътворили фашистките завоеватели на руска земя, му бяха направили голяма услуга. Той беше генералисимуса, спасителя на измъчения съветски човек, бащицата на всички угнетени народи. Все пак силата, която бе събрал Хитлер и развитието на битката при курската дъга, както викаха на издатината при Курск-Орел, никаk не му се нравеше. Съветските ВВС бяха понесли огромни загуби в началото, а бронираните единици на немците бяха на път да преодолеят и трите ешелона на съветската отбрана и да навлязат в дълбочина. Една случайност бе отложила временно, а може би дори осуетила трагедията, надвиснала над съветските въоръжени сили: ненадейната среща на двете противникови танкови съединения при едно малко селище - Прохоровка. Равният резултат от битката, следствие на близкият бой между танковете, заради облаците прах, бе изравнил силите, които не достигаха на руските танкове при бой на далечно разстояние. Въпреки много по-големите съветски загуби, този резултат поне за малко го устройваше. Притъпяването остротата на немската атака бе жизнено необходимо за оцеляването на Червената армия, на която също като при немците, бе започнало да не достигат ресурси. Просто Съветите не бяха още готови да воюват сами срещу Хитлер и неговите съюзници, но с тези незначителни англо-американски доставки напоследък, ситуацията можеше да се окаже катастрофална. Британците вече се бореха за оцеляването на империята им в Азия и повече се притесняваха да не би след на практика загубената иранска столица, Ромел да хукне след тях към Индия, при все неколцината дребни, но неприятни офанзиви на японците по границата им между Индия и Бирма. Американците пък повече се концетрираха на тихоокеанския театър на военните действия и единственото, което предприемаха спрямо Хитлер, ако не броим стратегическите бомбардировки, бе да трупат войски за защита на приятеля им Чърчил и британските острови. Може би той, мъжът от стомана, трябваше да приеме поканата на Рузвелт за конференцията в Казабланка, която не се състоя след провала на "Факел", но се състоя няколко месеца по-късно в Отава, където отново настоятелно бе канен. Отказа, заради присъствието на Чан Кайши. Само му трябваше да провокира император Хирохито и особено този несимпатичен империалист, министъра му Хиройоши Тоджо. Не стига, че задели червеноармейци да прогони германците от Майкоп и да си върне поне Южен Кавказ, а ми сега трябваше да мисли и за Туркистан, ако крайната цел на немските войски в Персия бе пробив на север и така да му отворят нов фронт в Казахстан. Не можеше дори да си представи японска атака в далечния изток. Просто нямаше какво да им противопостави, освен монголски конници, срещу калените в битки квантунски бойци и да повтори полското безсилие при навлизането на немците на тяхна територия: коне и копия, срещу танкове и модерно стрелково оръжие. Не, трябваше на всяка цена да приеме скорошната нова покана на Рузвелт, където особено настоятелен сега бе този дебелак Чърчил. Въпроса бе дали ще е в Калкута, да не би да стане както преди близо година с Казабланка...?

Редактирано от kuduger-96506 на 05.05.20 18:38.