Новите планове на стратезите му, подкрепяха личната му визия по отношение бъдещите военни действия. Блицкрига беше история. Сега всичко се основаваше да дълбоката стратегия. Бяха подценили възможностите на Съветския Съюз, а срещу тях вече воюваше и икономическия колос САЩ. Бяха се сбъднали и най-лошите му кошмари от война на два фронта, но поне не бяха три: южния му фланг беше осигурен. Сега просто трябваше окончателно да спечели Франко за своята кауза, което можеше да повлече и Салазар и така да бетонира крайният запад на Европа, а и нямаше да има необходимост да навлизат африканските му войски в Мароко, при все ангажиментите на Ромел в средна Азия. Индустриалните му центрове се изместваха в крайният юг на Германия, присъединена Австрия и протектората Бохемия и Моравия и така оставаха неуязвими за стратегическите бомбардировачи на Съюзниците. Разполагаше с арабския петрол и дори да не успееше да сложи ръка на персийския, пак щеше да захранва цялата германска военна машина, дори и тази на своите съюзници през Турция и България. Нещата можеше да станат още по-добри, ако можеше официално да привлече и Швеция, но дори и в тази им неутрална позиция на основен доставчик на желязна руда, го устройваше. Северното пристанище Мурманск беше вече елиминирано, а до Архангелск се пътуваше повечко и неговият надводен и подводен флот пращаше на дъното половината от англо-американските доставки за Сталин. Любимият му генерал бе успял да превземе през Басра и персийските пристанища на Бандор Шапур и Бушир и да прекъсне доставките от юг през Персийския залив на главният му болшевишки съперник. На практика Съветите трябваше да се оправят сами и беше въпрос на време да бъдат изгонени и от Техеран. Находчивият и често противоречащ му Манщайн, след като с ариергардни боеве се бе изнесъл от Кавказките планини и свързал на юг със съюзническите турски части, му бе дал идеята за атака от север на иранската столица от към Шалус. Той обаче му бе необходим за есенната офанзива на Вермахта на изток, свързана с операция "Цитадела". В Персия изпрати своя диверсант номер едно - Ото Скорцени, заедно с най-добрите му специални части, които щяха да организират на място иранците, които заедно с войските на Ромел да избутат англо-руския окупационен корпус от страната. Нямаше смисъл да се дават излишни жертви на този тежък полупланински и планински терен. И без това западна Персия бе в ръцете му, както и северен Кавказ. Там бяха и помощните легиони "Фреиес индиен" и "Фреиес арабиен", както и на скоро организираните "Фреиес персиен" и "Тюркестан", които се уголемяваха главоломно и вече достигаха размерите на дивизии. Не вярваше, че един ден ще допусне такива формирования във Вермахта, но ако по принцип не се вслушваше в съветите на генералите си, точно тук си го позволи. Все пак тези дивизии щяха да играят предимно логистични и помощни функции под немско командване. Не можеше да им се довери, както и на турците, след като дори европейските му съюзници не оправдаха доверието му при Сталинград, но бяха необходими, особено последните. Сега дислоцираше най-добрите си дивизии на изток по направление Курск-Орел: "Грос Дойчланд", "Херман Гьоринг", 'Лейбщандарте Адолф Хитлер", "Дас Райх", "Викинг" и "Мъртвешка глава". Всички бяха там, въоръжени с новите танкове Тигър и Пантер, подкрепени със самоходните танко-изтребителни бронирани установки "Щурмгешутц" и "Елефант". Там бяха и най-добрите му въздушни асове Адолф Галанд, Гюнтер Рал, Улрих Рудел и много други. Надяваше се, че след провала на Съюзниците с десанта край Диеп, нямаше отново да се решат на такива само убийствени мисии, поне за сега. А имаше и още един един ход, който не бе споделил все още с никого...