|
Яков Димов Змеийкович е роден през 1840 г. в гостиварското село Вруток при изворите на р. Вардар. Починал през 1898 г. в гр. Даръ-дере в Родопите.
Родителите му, Димо и Иванка, били бедни селяни земледелци и неграмотни. Чичото на Якова, на име Яне, е ходел често като дюлгер в Сърбия, където се научил сръбски език и станал ученолюбив. Той взел при себе си Якова и го научил да чете по сръбски буквар.
През 1853 г. Яков отишъл в Лешачкия монастир „Св. Атанасия“, където се научил да чете и пише от църковнославянските книги в продължение на три години.
В 1857 г. отишъл да продължи учението си при известния скопски български учител Стоян Костов от с. Бунушевци, Вранско. Последният, като ученик на Найден Геров, препоръчал му Якова да живее при него и да посещава училището в Пловдив, при учителите Яким Груев, Ст. Зафиров и Б. Горанов. Найден Геров е бил вече руски консул и се е отзовал благосклонно на препоръката.
През 1861 г. Яков бил приет в къщата на Герова като домашен учител на сина му Герчо и посещавал централното училище в Пловдив. В продължение на шест години Яков завършил с успех Пловдивското училище, от което излезал с добра подготовка по изучаваните предмети и по езиците турски, гръцки и френски. След това, в 1867 г., Геров го препоръчал на Георги Ст. Чалъоглу (Георсари бей), член на Държавния съвет при Високата порта в Цариград, да бъде писар и слуга. Цели 18 месеца Яков бил при Чалъоглу, но положението му било тежко.
„Аз досега, с воля Божия, съм здрав“, пише Яков на Найден Геров. – Обаче службата ни е голяма, зачтото, освен гдето върша условните служби, върша и от долните служби, като напр. да мета и да мия къщата, когато не ходим на В. порта. Но като и да е, тъз година ще ся влече игото… Всякой ден ходя с бея на баба Алие и токо-речи разбрах рядовете, които държат; само „шурай девлетъ“ прилича малко на съвет, но все и турска работа…“ (Из Архивата на Найден Геров, І, № 1011).
Цариградското българско читалище в Цариград, подтикнато от владиката Панарет, бивш Ксантийски митрополит, после Пловдивски, и д-р Ст. Чомаков, изпратило Яков Змейкович за български учител в с. Габрово, Ксантийско. Това било през 1869 г. След едногодишно учителстване в Габрово, Змейкович се преместил на същата длъжност в близкото на Габрово село Ени кьой. Тук той, в продължение на четиригодишно учителстване, уредил училището и съдействал да се поставят в ред народните работи, срещу които гъркоманите останали безсилни. През 1874 г. той бил отново извикан за учител в Ени кьой, където останал до 1880 г., а след това се преместил в градеца Даръ-дере, Гюмюрджинско, и останал до края на живота си. Тук той учителствал цели 18 години.
„По благосклонност на учениците и приятелите ми, пише Змейкович на Ст. Н. Шишков от гр. Даръ-дере на 10 ноемврий 1888, - засатарех на чюждинем и не видех как бързо истекоха златните дни на младостта ми; старостта ми мя заплашва, неготов да я чакам…“ (Из Архивата на Н. Геров, І стр. 1012).
Яков Димов Змейкович цели 30 години е бил български учител и то само в три български села на Южните Родопи: Габрово, Ени кьой и Даръ-ддере. Плод на неговата просветителска и обществена дейностса мнозина грамотни хора и търговци в казаните три села, с добре наредени училища до 1912 г. и с твърде будно и съзнателно население. Заслугата на Змейкович е твърде голема, защото оставил дълбоки и неизличими следи между населението в затънтените Родопи. И днес то с признателност произнася името на македонеца Яков Димов Змейкович. (Ст. Н. Шишков, „Родопски напредък“, І, 169-172).
А. П. Стоилов
(в. „Македония“, София,
13 декември 1926)
|
Яков Змейкович
