|
ЖЕСТОКОСТИ, ПРЕСТЪПЛЕНИЯ, РАЗВРАТ, СЕКС И РАЗКАЯНИЕ ПРИ СРЕДНОВЕКОВНИЯ БЪЛГАРИН
Твърди се, че между държавността на Второто и Третото българско царство не съществува приемственост или ако има такава, тя е чисто теоретична и изкуствено възстановена. В много други неща обаче има такава ярка приемственост, че човек се чуди дали да се черви от срам или да се подсмихва под мустак.
АРИСТОКРАЦИЯ С КАМШИК И БРАДВА
През ХІІ-ХІІІ век представителите на българската аристокрация не се отличавали особено от събратята си в Западна и Централна Европа по безцеременност, разюзданост и жестокост спрямо подвластното население и изобщо към онези, които природата или съдбата била поставила по-долу от тях. Никита Хониат например пише, че деспотът на Струмица Добромир Хрис (Хръс) се отличавал с особена свирепост и разпасаност. Въпреки че българската му съпруга била жива, противно на всички църковни правила през 1198 г. той се оженил за дъщерята на протостратора Мануил Камица. На сватбената трапеза Хрис не спирал да се тъпче и налива с пиене. По едно време забелязал, че младоженката не посяга към чашата и я накарал да пие с него. При отказа й той вбесен й креснал "нито яж, нито пий". Сетне злобно я напсувал на български. През 1201 г. същият Хриз без никакво стеснение взел като трета жена внучката на император Алексий ІІІ, вдовицата на Иванко (убиеца на Асеня), и се сдобил по този начин с малък аристократичен харем.
Не по-долу от Хрис падал и племенникът на цар Калоян – владетелят на крепостта Просек севастократор Стрез. Освен че бил заклет пияница, в житието на Стефан Първовенчани за него се казва, че истинско удоволствие му доставяло да осъжда хора на смърт за дребни престъпления. В житието се разказва как на високата скала, където бил дворецът му над Вардара, Стрез редовно пиянствал с другарите си и се развличал от гледката на хвърляните от скалата в реката хора. Народната памет в Тетовско до началото на ХХ век била съхранила спомена за Стрез като за зъл разбойник.
Жените с високо обществено положение също не били чужди на жестоки изстъпления. Охридският архиепископ Димитър Хоматиан (р. 1165–1234 г.) споменава за някоя си Зои Педжикопуло от тема Колония в Южна Албания, която хващала два пъти един от слугите си да краде с нож в ръка и го наказвала с публично бичуване. Когато слугата бил заловен за трети път, господарката наредила да бъдат отсечени двете му ръце и да го оставят да умре от загуба на кръв. Едва ли българските й посестрими по социална каста са били по-милостиви в подобни случаи.
"ДЕКАМЕРОН" ПО БЪЛГАРСКИ
Семейно-брачните отношения в онези времена са предостойни за "Декамерон" на Бокачо, стига средновековната българска земя да беше родила някой, който да опише целия низ от трагедии, трагикомедии и откровени комедии, разигравали се из Българско през ХІІ-ХІV век. Като откровен анекдот например звучи историята на призренския селянин Георги. Той се оженил за Омбрада от село Долни Полог, дъщеря на някой си Радослав. Но по едно време двамата се развели по взаимно съгласие, отказвайки се под клетва се от каквито и да претенции между семействата на двамата съпрузи. След развода Георги се оженил за някоя си Чернокоса от Призрен, с която явно още по време на първия си брак е имал връзка. Омбрада също се омъжила за другиго и имала от него деца. След като минали 18 години, Георги внезапно изоставил Чернокоса, която му родила 8 деца и отново взел междувременно овдовялата Омбрада. Той се оправдавал, че Чернокоса го била омаяла с магия и така го откъснала от първата му жена.
Жените обаче също не изоставали от мъжете в участието в средновековните балкански латиносериали. Някоя си Ирина от Прилепско зарязала законния си съпруг Йоан и избягала в Прилеп, където 6 месеца живяла както й сърце и душа иска. Какви точно ги е вършила можем само да се досещаме. Мъжът й завел дело да му бъде върната, но когато Ирина била докарана насила в село Вода на съд, тя се хвърлила в реката, за да се удави. Когато я извадили мокра като кокошка от водата, тя се развикала, че не може и не иска да живее повече с Йоан.
Подобна мелодрама разиграла и Ана от Преспа. След кратък брак с някой си Нико тя избягала от него. Колкото и мъжът й да я търсел и да я молел да се върне при него, тя постоянно бягала от дома му. Накрая заявила на охридския архиепископ Димитър Хоматиан, че ако не бъде разведена, щяла да се хвърли в някоя пропаст или да се обеси. От същия род е и историята на една друга Ирина, дъщеря на воденчанина Михаил. Тя била влюбена в някой си Георги Холавра, обаче родителите й я омъжили против волята й за жених на име Георги Куцоногия. Него Ирина така и не успяла да обикне, постоянно бягала при Георги Холавра и по цели месеци не се вясвала у дома. Всеки път след като я връщали насила при мъжа й, Ирина стояла по 2-3 дни и отново зачезвала. В отговор на жалбата на Георги Куцоногия жена му заявила пред охридския архиепископ, че ако не получи развод, ще се хвърли от някоя скала или ще се обеси.
За разлика от гореспоменатите жени, Хриса, племенница на някой си Георги Спата, лично познат на охридския архиепископ Димитър Хоматиан, предприела по-крайни действия. Тя се опитала да отрови мъжа си и себе си, защото повече не можела да търпи живота с него.
Всеобщото веселие в "Долната охридска земя" не се свеждало само до извъбрачни авантюри. Не били редки случаите, в които напук на забраните на църковния канон мъже живеели без никакво стеснение с наложници. Например богатият охридчанин Георги Десислав имал много незаконни деца от различни наложници. Нещата загрубели дотам, че в завещанието си той приписал повечето от състоянието си на незаконните си деца и ощетил законния си син Констан. Жителят на Сопот Хрисойоан пък първоначално бил определил законния си син за наследник на цялото си имущество, но когато приел монашеството, съставил ново завещание, в което за наследници били обявени и законният му син, и незаконните му синове.
Имало случаи и на пълни крайности. В Янинска епархия един мъж след смъртта на жена си почнал да живее отново с една от предишните си наложници, като изоставил на произвола на съдбата законното си дете, което било на съвсем невръстна възраст. Чужда жена се смилила над пеленачето и го взела вдома си да го откърми. Подобно нещо се случило и в град Верея (Бер). Бащата на някой си младеж на име Мелия след смъртта на съпругата си си взел наложница, която му родила деца. Тях той много обичал, а законния си син Мелия ненавиждал и го лишавал от дрехи и храна. Наложницата дори се опитвала да убие Мелия, който от страх потърсил убежище при охридския архиепископ Димитър Хоматиан.
Обаче, както и днес, най-грозни постъпки и вражди предизвиквали споровете за имоти. Не били редки и фалшифицирането на документи с цел заграбване на наследство. Въпреки това имало и немалко случаи, когато извършилите различни безнравствени деяния се разкайвали искрено за стореното. За това свидетелства отново архиепископ Димитър Хоматиан.
Например някой си Драган от Просек отишъл в Охрид при архиепископа и със сълзи на очи го молел за опрощение за това, че неволно убил своя 8-годишен син. Спомената вече Зои Педжикопуло от тема Колония в Южна Албания след като наредила да отсекат ръцете на слугата си, отишла при Хоматиан и падайки по лице пред него, изповядала престъплението си. Теодор Комнин (да, онзи същият, когото знаем от учебниците по история като най-вероломен гад) пък бил дотам измъчван от съвестта за това, че убил разбойника Петрила заедно с цялото му семейство, че поискал духовна утеха и опрощение от архиепископа. Но може би най-интересен е случаят с покръстения турчин Алисери. Той през сълзи признал пред архиепископа, че поради сиромашия и отчаяние изрекъл хулни думи против Господ и стъпкал кръста. Турчинът молел Хоматиан да му отреди заслуженото наказание за простъпката му.
МАНАСТИРЪТ ТЕСЕН ЗА МОЙТА ДУША Е...
Сред църковниците, слава богу не сред всички, се ширели пороци не по-малки от тези на миряните. Димитър Хоматиан например споменава за някой си дякон от Анакторополската епархия, който участвал в сражение и убил в него мнозина. Четец от същата епархия пък участвал в разбойническа шайка. От въпросите на епископа на Драч Михаил Кавасилас до Димитър Хоматиан се разбира, че в тамошната епархия сред свещениците имало незаконнородени, както и такива, които вършели богослужения преди да са били ръкоположени. Кавасилас споменава и за свещеник, който се оженил без разрешение на епископа, а след това се покалугерил, за друг свещеник, който откраднал златен кръст и го продал.
Свещеникът Владимир от Прилепско и дяконът Михаил Хризоверг от село Арменохор, Леринско, пък имали незаконни деца и до последно отричали, че кръшкали с любовници. Някой си пък Леон Хрис се разболял и никакви дози "Трибестан" не му помагали да вдигне самолета. Жена му почнала да живее с любовници, а той се замонашил. След време обаче оздравял (явно трибестанът подействал), поискал да напусне манастира и взел за съпруга друга жена.
ДИОНИС, ПЕРУН И ТАНГРА ИЗЗАД ЕВАНГЕЛИЕТО
И в това отношение ситуацията не се отличавала особено от тази в Западна и Централна Европа. По българските земи също бил запазен древният индоевропейски обичай, известен като "божи съд" или "ордалия", срещал се не само във франкския Запад, но и в иранския Изток по времето на Сасанидите. Накратко този обичай се състоял в това обвиняемият да докаже невинноста си чрез жестоко физическо изпитание – например хващане с гола ръка на нажежено желязо, давене във вода. Ако издържал на изпитанието, бивал признават за невинен, тъй като Бог го бил запазил и по този начин оправдал. За подобен обичай в Янинско съобщава едно сведение, от което се разбира, че практиката била достигнала такива размери, че янинският епископ не знаел дали да позволи на някакъв обвинен в престъпление дякон да свещенодейства, след като той "доказал" невинността си чрез пипане на нажежено желязо и останал невредим.
Сред македонските българи през ХІІ-ХІІІ век изглежда е съществувало и кръвното отмъщение, съхранено до наши дни сред албанците. Някой си прилепчанин Радослав бил избягал от родния си град в Охрид, за да търси убежище при архиепископа, тъй като се боял, че роднините на убития от него Конст ще го намерят и ще му прережат гърлото без особени угризения. По подобна причина архиепископът дал убежище на овчар, убил младеж по време на русалийски игри и заплашил с отлъчване от църквата онези, които търсели отмъщение за пролятата роднинска кръв.
През ХІІ–ХІІІ век българите в Македония все още не били напълно християнизирани. Димитър Хоматиан споменава, че населението продължавало да чества езическите празници Вота, Брумалии и Русалии. Повече сведения той дава за празнуването на Русалиите през първата седмица след Петдесетница. Младежи-русалии се събирали и обикаляла от село в село, където устройвали игри и различни "вакхически скачания" и "театрални безобразия", а жителите им поднасяли дарове. По време на тези русалски игри нерядко се стигало и до нещастни случаи. Младежи от тема Молискос (Мъгленска област) при обиколка из селата се отделили от другарите си и отишли в близка мандра, където поискали от овчаря сирене. Тъй като чобанинът категорично се опънал на момчетиите, започнала караница и бой, по време на който младеж на име Хрисим ударил овчаря с тояга, а последният извадил нож и го пробол смъртоносно. В тези празненства участвали не само селяни, но и хора с по-високо обществено положение, и по тази причина архиепископът изпратил писмо до епископа на Молискос да заплаши с отлъчване от църквата длъжностните лица, насърчаващи простолюдието да устройва русалските игри.
В българските земи не била прекратена и древната почит към свещени дървета, запазила се впрочем дори и през ХІХ век по селата ни. Например в житието на Теодосий Търновски се споменава за някой си монах на име Теодосий, който дошъл в Търново от Константинопол и започнал да проповядва сред гражданите. По думите на житиеписеца този монах се занимавал с магии и успял да привлече много хора, както от простолюдието, така и с високо обществено положение. Той учел последователите си да се покланят на някакъв дъб, за да получат изцеление. В житието се казва: "Затова и мнозина принасяха там в жертва овци и агнета, вярвайки в тази измама". Онова, което житиеписецът се е опитал да смотолеви, за да не орезили православната вяра на царскопрестолните столичани, е това, че търновчани открай време си вярвали в свещени дъбове и не е трябвало Теодосий особено да се пренапряга в това отношение.
Магията също била неизменен спътник в живота на средновековния българин и изобщо на населението на Балканите. В Янинско например мъж имал две наложници преди да встъпи в брак. След венчилото той не искал да живее съгласно брачния договор в дома на родителите на жена си (кой ли обича да е заврян зет), а наел отделна къща, където взел една от предишните си наложници като слугиня. Скоро по ъглите на къщата съпругата му започнала да намира разни магически предмети като змийски глави увити с косми от косата й. От тези чародейства жената се разболяла, а мъжът й се преместил в друга къща близо до дома на наложниците си. Десет дни по-късно съпругата му умряла, а бившият й благоверен си присвоил цялата й зестра, без да му мигне окото.
ЧЕРВЕНИ ФЕНЕРИ КРАЙ БЕЛИЯ ВАРДАР
Тук навлизаме в несъмнено най-пикантната част и с усмивка можем да установим, че нищо ново не сме открили през последните 800 години. Например някоя си влахиня Джола, проститутка в Охрид, прелъстила акрита (граничаря) Хрис и дотолкова му взела ума, че той зарязал семейството си в родния си град Костур. Казал, че отива в Охрид да търси препитание, но там заживял с проститутката Джола. Идилията, несъмнено поръсена с пипера на секс, какъвто съпругата на Хрис и при най-добро желание не можела да предложи, приключила едва тогава, когато благоверната му половинка дошла в Охрид, хванала мъжа си за ухото и го повела към домашното огнище.
Но това са дреболии на фона на другите документирани забавления на миряни и клирици в Охридската архиепископия. Пред архиепископ Димитър Хоматиан например били изправяни стари мъже, блудствали с моми, мъже, които спели със стрина си, или с братовчедката на братовата си жена, или с балдъзата си, което вече доказва неоспоримо дълбоката древност на поговорката кой какво има в два броя щом има балдъза. Но изблиците на неубоздан нагон не жалели и духовните лица.
Така например някой си монах Нифон от Гребена бил откровен хомосексуалист и с помрачен от мъжеловска ревност разсъдък извършил убийство. За друг достопочтен фен на еднополовата любов съобщил на Димитър Хоматиан епископът на Драч, който питал какво наказание да му наложи заради това, че си бил правил кефа с арабин.
Други, като Николай Алмириот от Прилепско, вършели същите неща, но с представители на противополжния пол. Тъй като въпросният Николай бил заклет фен на аналния секс и понеже жена му твърдо се възпротивлявала на употребата на съседния на храма на Венера храм (съгласно изтънчения евфемизъм на маркиз дьо Сад), мъжът й я изтезавал сурово, за да получи разрешение да прикади тамяна си там (пак по дьо Сад).
(Петър Голийски)
На снимката: „В публичния дом“. Германска гравюра върху дърво (ок. 1450 г.). Снимката е илюстративна.
|
Средновековният македонски разврат
