Тоа, плус кога ќе се земе во предвид дека во почетокот на 20 век, најголемите Југословени се токму Далматинските Хрвати а не нпр Србите, можеби има некоја врска.

В началото на XX век югославската идея сред южнославянските народи е чужда на сърбите, близка до хърватите и словенците, но неприемлива за българите, т.к. зад нея за последните прозира идеята за Велика Сърбия. Българите съзират, през призмата на историческия си опит, нови сърбошовинистични амбиции към българските земи зад въображаемата Югославия. Сърбите не симпатизират на идеята, защото „... тази стъпка може да доведе до завоюването и поглъщането на Сърбия. Към това се стремят някои хървати и словенци. Затова сърбите трябва да са предпазливи към всякакви планове за обединение на южните славяни.“.[3] За сърбите, които имат национална държава, тя трябва да се разширява. Затова гледат по-благосклонно на възстановяването на Стара Сърбия в нейните граници от времето на крал Стефан Душан. В същото време хърватите и словенците бленуват за национална независимост. В югославската идея те съзират „спасителния пояс“, който ще ги изведе от австро-унгарското етническо море.