Аз 1989г. я посрещнах на почивка в Златни пясъци. Хлидилника ни винаги беше пълен, а бащата без проблем пазаруваше в Кореком и за всяка Нова година се сдобивах с ново Лего. Майка ми беше счетоводител в завод с 4000 души персонал. На морето крещях по улиците "долу Тодор Живков", въодушевен от разговорите между родителите ми и приятелско семейство. На нашите не им пукаше за системата, защото живееха добър живот. Още в детската градина обяснявах на учителката, че искам да стана тираджия, за да нося долари в къщи, като чичо Кольо комшията. От тогава съм запомнил думите Кинтекс и Пазарджик. Баща ми го беше яд, че не може да развива частен бизнес и след 1989г., бързо навакса. Ядосваше се и че се налага да се мъкне на екскурзии до Букурещ и Кишинев, за да купува полилеи. А майка ми стана главен-счетоводител. 1997г., беше смесена година за нас. На баща ми му изгърмяха парите в банките, но пък майка ми успя да изплати кредита към ДСК за апартамента с 1 заплата. Най-голяма мизерия брахме 1999-2001г. 1 кренвирш и бучка сирене го деляха между мен и баба ми. Те какво са яли, не знам. Хубаво че бяха консервите от село, които сами си правихме. Никога няма да забравя как бъркам лютеница през август, до огъня, а отстрани 33° жега. После си стъпихме на краката. Нашите си намериха нови работи, на които и се пенсионираха. Работа започнах и аз. Та си мисля, че режимите са оправдания. Всичко е до личните качества.

Редактирано от komitaO3 на 19.11.19 22:21.