Речта на другаря Петър Младенов е типчна за онова време - заклеймяване на предишния и пришиването на всички недъзи на него.

Иначе обективно за икономиката на България през 1989:
- Външният дълг от 9.3 млрд. долара няма как да е бил проблем и причината е проста аритметика. БВП през 1989 по номинални цени е бил 22 млрд. долара, което ще рече, че дълг/БВП = 42-43%. В Унгария е бил 69%, в Дания - 62%, в Полша също, Япония - 192%. Препоръката на ЕЦБ към държавите-членки на ЕС днес е това ниво да е около 60% и почти всички са над него.

- Смяната на режма на Живков дава началото на тежък конфликт между различни фракции и лобита в БКП. Мораториумът на Луканов например (дефакто фалита на България), е за да бъдат нокаутирани все още верните на Живков кадри в държавните предприятия. Едва когато Жан Виденов поема властта нещата се стабилизират политически. За съжаление това се случва в най-неподходящия за страната момент. Фалитът е обезценил лева, сринал е БВП наполовина и е затворил вратата към краткосочно външно финансиране, което да стабилизира икономиката. Това вече вдига нивото на дълг/БВП до над 100% и ставаме васали на лешоядите от МВФ и СБ.

- Колкото и да звучи парадоскално, икономическият план на Жан Виденов, гледан в ретроспекция, е бил много жизнен - подобен на реформите на Дън Сяопин 15 години по-рано, само че по-отворен към пазара. Идеята на РМДтата е била да са самоуправляващи се предприятия, собственост на работниците, за каквито например в момента говорят американските социалисти. 1994 и 1995 са първите години след 1989, в които България отчита ръст на БВП - 1,4% и 2,6% респективно. Обаче ДС изиграва кален номер на неопитния Виденов с необезпечените кредити на банките, а и гореспоменатите лешояди се намесват, като отказват договорен транш за 80 млн. долара, заради които през 1996 идва финансовата катастрофа.

- Оттам насетне историята я знаем всички - затваряне на държавни предприятия, масови фалити на свързани с тях други държавни и частни предприятия и икономически колапс. По-нататък - деиндустриализация (само през 1997 индустриалното производство е спаднало 6 пъти и оттогава е на същото ниво), изтичане на мозъци и демографска криза.

Между другото простата аритметика развенчава и други митове. Общият дълг на закритите през 1997-1998 държавни предприятия е около 60 млн. долара - сума равна на една далавера на Венцислав Върбанов, тогавашен министър на земеделието при Костов. По целият развит свят е масова практика да се субсидират губещи предприятия, ако имат съществена икономическа или социална роля. В Япония така субсидират даже търговски вериги (наричат ги "зомби магазините"). В Западна Европа всяка година ЕЦБ излива 480 млрд. евро за такива субсидии, във вид на нисколихвени облигации или регионални фондове. Домусчиев се възползва от тях и гушна 100 милиона за фабриките си. Т.е. няма как българските ТПКта и ДСОта да са били сериозен икономически проблем през 1990-1997. Спомнете си обаче каква маса народ виеше като чакали срещу "неефективните" държавни предприятия.

Оттам насетне всеки е свободен да вярва на каквото си иска. Вече писах веднъж, че в крайна сметка всеки вярва само на онова, на което иска.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите