|
МЕТАМОРФОЗИТЕ НА СЪРБОМАНА ИГОР МАЛИНОВСКИ
Веселин Натев
web
Ден първи
Тая прохладна вечер директорът на института “Вардар” в Скопие - Игор Малиновски - гледаше уморено през прозореца на кабинета си. Някакви работници поставяха табелка на албански: Не плювай на улицата! Да, Скопие ставаше двуезичен... На улицата пред инстутутот за разпространение на сръбска пропаганда и агитация у Македонско на лениво се бе проснал Бежо, инстутутскиот пес, кръстен на проф. Божидар Димитров. Игор от време на време му подхвърляше някой кокал и от благодарност помиярът безпогрешно разпознаваше шиптерите, които идваха тук да купуват пушки и барут за освободителното движение, античните македонци от времето на Александър Македонски и разните му там български мекерета. Бежо лаеше само бугарите. Малиновски със сърце и душа бе прегърнал сръбската кауза. Той бе сръбски будител, но в чужда земя. Игор страстно се бореше срещу българщината, но не мразеше българите. Когато общуваше с тях, той чувстваше своето превъзходство. Българите нямат този славянски замах на сърбите, все са свити, все недоебани, все се оплакват. Малиновски сега приятно се бе отпуснал и си пийваше шотландско уиски. Разни мисли му минаваха през главата. Виж, ние, сърбите, успяхме поне да научим тея, македонците, да имат самочувствие... Игор недолюбваше македонците. Те бяха сите необразовани, прости селяни. Живееха патриархално. Пътуваха по света, но със затворени очи. Но тях и в никакъв сериозен диспут не можеше да ги въвлечеш - лесно се палят, нямат артистичност. Слава богу, македонците много-много не обръщаха внимание на институтот Вардар, нито на шиптерското нашествие, нито на византийското предизвикателство от Юга. Непослушните чеда на Майка България бяха вперили поглед на изток и люто се отричаха от бащин дом и майчин език. Малиновски отпи глътка уиски и разсъждаваше. Не, сръбският идентитет у Македония трябва да градя позитивно... нема via negative. Това с негативизма е специалитет на тези македонски мърльовци - они така си градят и идентитот, и държавата. Да, ама няма на какво да се облегнеш, как ще градиш позитивно... Малиновски се намръщи и отпи голяма глътка уиски. Това тук е въпросот! И сладко задрема. В съня му се яви оня датски принц, дето уж не знае да бъде ли, да не бъде ли...
Ден втори
Тоя хладен септемврийски ден месечината лениво огряваше Вардаро. Игор Малиновски си седеше сам в институтот. Будителят на сръбския дух в Македонско бе изпаднал в дълбока, тежка депресия. Никой в Скопие не му обръщаше внимание. Никакви интервюта, никой не го търсеше. Само приятели му се обаждаха. Игор погледна отегчен през прозореца. Божо, кръстеният на Божидар Димитров институтски пес, закачливо клатеше в двора опашка и поздравяваше група шиптери, които под прозореца на Игор прехвърляха ловко пушки, катюши, противотанкови ракети, динамит и други агитационни и пропагандни материали във връзка с насрочения референдум. Прав е Бранко, замисли се Игор, прав е, дека твърди, че протекторатот Македония има собствен демократичен потенциал да се справя с етническия диспут... Малиновски отпи глътка уиски и се отпусна. На улицата група академици от МАНУ с фенерчета търсеха загубения македонски идентитот. На Игор му беше писнало от тази македонска простотия. Преди време, когато изпадаше в лошо настроение, се разхождаше по македонските форуми и от сърце се смееше на македонските глупости, но тази вечер тази нация менте го дразнеше.
Той затвори очи. Изплуваха спомени. Ученическата бригада па магистралата братство - единство. Някъде към Крагуевац. Там се запозна с първата любов. Бе девойка от Кралево. Застана пред него, изпъчи сочни сръбски гърди, па му рече: “Я се зовем Йованка”. Целуна момичето под един портрет на Тито. Маршалът се бе облякъл в снежнобял мундир и окуражително гледаше Игор Малиновски. Дори май му смигна. Ех! Спомените отведоха Игор на нудисткия остров край Дубровник, после в академията на УДБА... Ех, минало, ех, незабравима СФРЮ! За булгарите бяхме Запад! Навремето всяка бакалница, всяка бръснарница в Югославия се кичеше с портрета на председникот Тито. А сега? Малиновски отвори очи. Учените от МАНУ бяха намерили опаковка от нескафе, изхвърлена от бугарски турист и внимателно я разучаваха. Това съвсем разгневи сръбския будител: “Боже, тея идиоти от МАНУ ще хукнат сега да доказват, че Ацко открил кафето”. Стана му тъпо и жалко, и някак си празно. Малиновски отпи глътка шотландско уиски и се замисли страстно. Изведнъж светъл лъч озари стаята. В главата на Игор се затаи еретична мисъл. А бе аз... защо не стана проводник... на бугарската кауза? Ама и без това имам там някакви български корени. Па и да нямам, ще се пиша - и гумичка, и молив, и цял институт имам. Ще се изкъпя и готово. Тя майка България ще ми прости греховете, нали затова е майка, да прощава. Ще си извадя български пасош, ще раздавам интервюта на бугарските журналистки. Е, те са едни мацки... леле мале, стига, ще се пръсне това пусто сръбско сърце! А пък под прозореца ще се събират македончета идиотчета и ще викат УУУ, вън българският татарин - ренегатот Малиновски! Страхотен пъблик рилейшън! Само Божо, горкиот иститутскиот пес, ще се обърка малко. Нали е научен да лае само по българските мекерета. Трябва да дресирам Божо да не лае българските люде, то Божо не е македонче, а умен помияр. Игор Малиновски се разтрепери и нервно взе да рови из тефтеро. Търсеше номера на Божидар Димитров. Така Скопие осъмна с нов институт. Той бе кръстен Плиска. Като първо института се зае с възстановяване на българските паметници. Велико и благородно дело! Игор Малиновски намери най-после мир със себе си. А помияра Божо получи ново име - Бранко и съвсем се обърка горкото животинче. Македонско помиярче, какво да го правиш...
Ден трети
Тоя дълъг летен ден трудно си отиваше. Слънцето се бе надвесило над Вардаро. А денят бе пълен с емоции. Игор Малиновски си седеше сам в институтот. Будителят на сръбския дух в Македонско се бе пребоядисал на етнически българин и сега правеше рекапитулация на най-дългия ден в живота си. Игор си легна като българофоб и се събуди българофил. Бе се преименувал на Игор Малинов. Новият Игор си бе поставил амбицията да пробуди българския дух в Македония...
Малинов беше вдигнал краката на масата и пиеше. Уискито за всеки случай го беше прибрал. Като нов етнически българин искаше да е по-автентичен и затова пиеше карловска ракия и замезваше с луканка и шопска салата с люти чушки.
Тази сутрин Игор още не бе отключил института, когато нахълта Катя, репортерката от 24 часа. Катето бе очарователно момиче, има-няма 24 години, със скандално къса пола. Тя включи диктофона и седна срещу Малинов. Полата й стана още по-къса. Малиновски леко се смути и започна: българското присъствие в Южна Сърбия е очевидно, ъъъъ, пардон, тоест... исках да кажа сръбското присъствие в Западните покрайнини се манифестира, не... искам да кажа такова... Това маце го притесняваше! Катето го гледаше съчувствено, но триумфално. Госпожицата от София взе на ужким да си дърпа полата и свенливо попита Малиновски: “Аз нещо... да не Ви притеснявам...
- О! Моля Ви се - изпъшка Игор, но в гласа му се долови напрежение.
Катето това и чакаше. Плавно преметна дългите си крака... и... “Боже опази Сръбско, ъъъ България” - си помисли Малинов. Катето повтори сцената на Sharon Stone от Basic Instinkt! Игор съвсем се обърка и оттук нататък само глупости наговори. Като свърши това мъчително интервю, Игор стана да изпрати гостенката:
- Аз такова... госпожице, да знаете... а бе какво ми стана днеска... нещо не съм много във форма...
Катето обаче го прегърна и плътно долепи тялото си до Игор. Нежно му прошепна: “Ти беше страхотен”! Игор дълго я изпраща с поглед. Институтският пес Божо, сега прекръстен на Бранко, почна да лае по Катето. Така го бяха възпитали - да лае само бугарите. Катето с бързи стъпки се отдалечаваше и припряно дърпаше поличката си надолу, но уви, оскъдната й рокличка не ставаше по-дълга. Игор гледаше замечтано по Катето и телефонът звънна. Някаква журналистка от програма Хоризонт искаше интервю. Включиха го бързо в ефир. Водещата имаше глас на пристанищна курва и се беше напомпала със самочувствие, но от македонските работи нищо не разбираше. У Игор остана горчивото впечатление, че според журналистката Македония е разположена някъде между Молдова и Украйна. Как може да има сънародници, помисли си Малинов, които въобще не се интересуват от Македония! Така де, нали във вените му вече течеше българска кръв! Във всеки случай Малиновски сега бе в стихията си, набързо разгърна концепцията на института Плиска, бившия институт Вардар, разказа за научния потенциал и смело очерта контурите на бъдещите изследователски дейности.
Малинов остана доволен и пак си замечта за Катето. Затвори очи и се видя като македонски войвода с пушка в ръка и България в сърцето да се бие в неравен бой с шиптерските душмани. А до него крачеше смело Катето с нейната къса поличка, препасана с паласка с тежки патрони. Телефонният звън събуди юнак Игор. Някакъв македонстващ му закрещя: Вън бугарите от Македония! Македония на македонците! Бугари - татари! Нито един бугарин в нашата татковина! “Виж какво, момко - започна спокойно Малиновски, - 20 000 македонци са подали апликация за бугарски пасош това лято, ако това темпо се запази, след 10 години в Македония няма да има и един славяноговорещ... Не можеш да изгониш всички бугари, все пак трябва някой да загаси лампата в Р Македония, няма да караме някой албанец я!” Но младото момче не искаше да чуе нищо и повтаряше механично: Бугари - татари! Вън! Малиновски затвори телефона. Ето - такива са македонците С тях не можеш да водиш културен, цивилизован диспут с разни интелектуални закачки и пр. Такива са и македонските форуми в интернет: бугарите казват мерси, ние не, значи не сме една нация... Ненадейно се появи пощальонът, който донесе цяла кошница с телеграми от България. Най-отгоре телеграма от Симеон Сакскобургготски. Игор се развълнува. Докато сърбееше, никой сръбски политик не му обръщаше внимание. Беше се ръкувал само с Радован Караджич и с някакъв генерал, дето сега лежи в затвора в Хага. А сега - един ден вече прав българин и Игор телеграма от министър-председателя получава! Малиновски припряно взе да дърпа плика. Игорчо вече се виждаше как седи със Симеончо в беседката на Министерския съвет и бъбрят сладко по концепцията на българското правителството за Македония, тая концепция, дето хич я няма. Телеграмата на Сакскобургготски бе прекалено кратка: “Интересно, Малиновски, интересно! Ваш Сакскобургготски”. Игор седеше като попарен. Е, какво иска да ми каже Царя? Отвори втората телеграма и се зачете: “Войводата Каракачанов те поздравява в нашите редици. Намери заведение в Скопие до 2000 евро наем/месец и оборот 400 евро/ден. За майка Македония, твой Каракачанов”. Малинов не знаеше как още да реагира и отвори следващата телеграма. Тя беше анонимна: “Ако искаш българско поданство супер експрес донеси 2000 евро в плик до спряната чешмичка в Борисовата градина. Всяка сряда и събота от 8 до 9 часа”. Следващата депеша беше от Ахмед Дагон: “Welcome Home! Предвид драматичното намаление на населението на Македония и предвид мултиетническия модел на ДПС може би се налага да се помисли за конституирането на македонско малцинство в рамките на границите на Република Македония. Помислете! Ваш предан Доган”. Игор прочете още веднъж: македонско малцинство в рамките на границите на Република Македония. Малинов не схвана в първия момент какво искаше да му каже Доган, но интуитивно усещаше, че в тази идея има хляб. Следващата телеграма бе от партията Евророма. Ние, малцинствата, трябва да се поддържаме - се казваше в поздравителната телеграма. Ако искаш да си депутат в следващото народно събрание - 5000 долара, ако искаш като депутат да седиш в първата редица - плюс 2000 долара. Тая партия още не е в час, оти още пресмята всичко в долари вместо в евро - си помисли Игор. Умори се Малинов. Най-дългият ден! Игор си пийваше карловската ракийка, замезваше с луканка и шопска салата и затваряше щастливо очи. И убавото Кате пак му се явяваше, с тежката паласка и с орлово перо в косата...
|
малко смях от старите ленти
