Това много ясно личи от самия начин на водене на мирните преговори в Лондон. На практика Великите сили контролират процеса на водене на преговори, провеждайки своя паралелна посланическа конференция. На нея се координират позиции, взимат се решения и се съгласуват виждания, които се легитимират на мирната конференция. И ако по време на конференцията в Берлин през 1878 г. водещ е моментът на противопоставяне на всички Велики сили срещу Русия, която е пряко замесена в опит за промяна на статуквото на Балканите, то през 1913 г. в Лондон няма пряко замесена Велика сила. Задкулисието, обаче, е повече от очевидно. Зад балканските държави стоят големите „кукловоди“ и техните интереси, налагащи своята воля, чрез интригите и аспирациите на зависимите от тях балкански държави. Нито една от силите от „Европейския концерт“ не е заинтересувана от решаването на националния въпрос в региона, защото при все по-ясно очертаващия се голям сблъсък между Антантата и Тройния съюз евентуалната подкрепа от страна на балканските държави.2

На мирната конференция в Лондон се оказва, че териториалните претенции на балканските страни се сблъскват с интересите на Великите сили, които се преплитат с техните интереси за световна хегемония. Оказва се, че в решението на заплетения и изпълнен с напрежение Източен въпрос балканските национални държави са по-скоро обект, отколкото субект на въздействие от страна на европейските сили. Това естествено затруднява и без това ограничените възможности за разбирателство между балканските столици и ги превръща в заложници на „Голямата политика“. Големите играчи не гледат с добро око на балканските претенции, защото самите те имат сериозни аспирации към една или друга зона от региона.

Съвсем закономерно Балканският съюз започва да се пропуква още преди да е завършила самата война срещу османската империя. През пролетта на 1913 г. Сърбия и Гърция подписват тайно споразумение, прераснало в съюзен договор, в който взаимно си гарантират запазването на окупираните от тях територии с преобладаващо българско население. Белград и Атина са твърдо решени да осъществят обща граница помежду си и в случай, че България откаже да приеме този „свършен факт“ да я принудят със силата на оръжието.3

Изхождайки от правото на фактическа окупация, сърби и гърци се заемат с установяването на своята власт в Македония, без да се съобразяват с етническите характеристики на региона. Българското население в окупираните области е подложено на преследване от страна на окупаторите, които прилагат репресии, имащи характеристики и мащаби на геноцид и етноцид.4

Това грубо потъпкване на съюзния договор, особено от страна на Сърбия се приема с изключителен гняв от българската общественост. Изстъпленията от сръбските и гръцките окупационни войски срещу българското население събуждат общественото недоволство в България, където има огромен брой българи с произход от Македония. Натискът върху правителството е неимоверен и се допълва от настроенията във военните кръгове, които заедно с емигрантските организации настояват за „наказване на вероломните съюзници“. В тази изключително напрегната обстановка пагубна роля изиграва българският цар. Воден от прекомерните си амбиции и заслепен от бляскавите успехи на българското оръжие, Фердинанд І заповядва на 16.06.1913 г. българските войски да изтласкат сръбските и гръцки части от окупираните от тях позиции. Това прибързано действие от страна на българския монарх, направено без да се съгласува с правителството и без необходимата дипломатическа подготовка, всъщност дава дългоочаквания повод на отдавна съюзилите се Сърбия и Гърция да се разправят с основния им съперник за Османското наследство.5

От създалата се ситуация се възползват Румъния и Османската империя. Още преди подписването на Лондонския мир Букурещ предявява към България претенции за териториална компенсация. Румъния претендира за компенсация срещу малобройното влашко население в Македония, като предявява претенции към Южна Добруджа. Този спор е още от самото начало на ХХ век. Поддържана от Австро-Унгария, Румъния засилва аспирациите си към тази българска територия.6 По този начин Хабсбургската империя цели да затрудни руския стратегически достъп до Балканите.7

Русия не успява да спаси целостта на Балканския съюз и за да запази поне част от него решава да изтегли подкрепата си за България. За да „накаже“ непокорната си „славянска сестра“, която руши единството на славяните.8 България е обявена за агресор, а Петербург оттегля всякаква дипломатическа подкрепа за София. По този начин пред Румъния няма вече дипломатическа пречка да нахлуе в Южна Добруджа и Северна България. Османската империя също се възползва от липсата на сериозни български сили в Източна Тракия и завзема по-голямата част от областта заедно с Одрин като извършва колосално етническо прочистване на всички българи там.9

Междувременно българските войски успяват да се справят със сръбското настъпление на Калиманското плато и да нанесат съкрушително поражение на гърците в Кресненското дефиле. Въпреки тези успехи, решаващо се оказва румънското нахлуване, което достига до околностите на София. Българската дипломация е принудена да подпише примирие „с нож на гърлото“.

По време на конфликта двете големи военнополитически групировки се намират в навечерието на „Голямата война” и борбата за потенциални съюзници на Балканите се изостря. На практика срещу България стоят останалите пет балкански държави, което не предвещава добър изход на предстоящата конференция за мир. Съотношението пет към едно определя позициите на Европейския концерт.

В крайна сметка България е принудена да подпише Букурещкия мир на 10.08.1913 г.10, който определя новите граници и държави на Балканите. Букурещкият диктат, наложен на България под благосклонния поглед на Великите сили се превръща в типичен пример за възтържествуване на силата над правото, което вместо да установи справедлив мир, подготвя следващата война.11

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите