Ех, Охрид.

Хвърлихме куфарите в хотела и хайде с пълна пара към манастира Св. Наум. Всички го очакват с нетърпение, гледали са снимки, чели са, а ако някой е пропуснал имаме си и един "професор" с нас. Нали се сещате за какъв тип хора говоря? Той всичко е разучил, подготвил се е, а след това го е пречупил през протестантския си мироглед и е наредил пъзела в главата си. Приятели сме от дълго време. Оставям думите да се плъзгат покрай ушите ми. Този път аз карам колата и мога да си позволя привилегията на мълчанието. Съсредоточавам се на лицата край пътя, спрелите коли и малките плажове по брега. Има много народ на шосето. Внимавам, алармата за опознаване на пешеходци звъни непрекъснато, предупреждава, предупреждава ... накрая ми писва и намирам как да я изключа. Тия играчки не са правени за Балканите където разделението между автомобили и пешеходци е твърде условно.

Излизаме от плажната зона и след един завой виждам жълта табела указваща посоката, артефакт от една отминала епоха "Н.Р. Албания". Попитах се от колко ли време Албания вече не е народна република? Първото нещо, което ме впечатли когато пристигнахме беше чистотата. Чистотата, хигиената на мястото. Няма боклуци, търкалящи се пластмасови бутилки, фасове. Всичко е излъскано и изглежда здравословно. Същото важи и за Охрид, но това го установих по-късно. В България трябва да вземем пример от охридчани. В обществената хигиена сме по–зле от тях. Разходката преди манастира е радост за окото, в дясно плажа, а в ляво лагуната с кристалните си води и полупрозрачни водорасли с цвят на изумруд. Във водата, на пилони ресторант. Хапване набързо, не пием алкохол, много топло е. Влизаме в манастира. Посрещат ни три пауна. Чат, чат, чат, чат .... фотоапаратите започват да тракат като картечници и приятели те ми са възхитени от всичко видяно. Аз не, но не им го казвам. Никога не говоря срещу Македония и България пред чужди. Не ми хареса прекалената комерсиализация на мястото, не мисля, че хотелът е манастир. Да, красиво е, но това не е манастир, в него нямаше духовност.

Уморени сме и се връщаме. В ресторанта на комплекса ни посреща сватба. Любопитството ни гложди и се промъкваме през вратата да видим какво е това чудо. Музиката ни удря в лицето ама не оная фалшивата от тонколоните, а истинска. В средата два кларинета, акордеон и тъпан, до тях певците мъж и жена, а около тях се люшка хоро вито като кравай. Мъжете с искрящо бели ризи, жените красавици, вие се хорото вие, ръцете се полюшват, главите се накланят наляво на дясно, хайде пак на ляво ... Не, тук няма начин, трябва да се правят снимки казва "професора", отиди да ги питаш дали може. Добре, оглеждам аз отрупаните маси и си избирам един човек на моя възраст. Отивам при него и питам да снимаме. Редовния въпрос: Вие от къде сте? Не знам и аз от къде съм, казвам, но те са американци. Никога не са виждали балканска сватба и сега им се ще да имат спомен. Става мъжът от масата, гледа ме "Те са американци ама ти си и българин. Аз съм от Австралия ама съм македонец. Племенник женя, аз всичко плащам тука." и викна на сервитьора "Я веднага една маса да сложиш тука за тия хубави хора." Ама чакай, казвам му, аз не знам дали са съгласни. Е как няма да са съгласни, не могат да ме обидят е сега отивам да говоря с тях казва той. Аз седя в страни, австралиецът говори с "професора", моите хора гледат ококорени нервно се усмихват, след това кимат с глава, добре.

И като се започна та до два часа през нощта. Вярвайте ми, научи ги хоро да играят. Хубав човек, добър и с широко сърце. Ноември ще ми дойде на гости. Тогава пък ние ще се отчетем.

Та искам да кажа, че така става понякога. Пътуваш, пътуваш, изминеш десет хиляди километра, мислиш си всичко съм видял на тоя свят и изведнъж нещо или някой те изненада. И това го казвам не аз, а "професора", който беше сигурен, че всичко е научил за Балканите.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите