На зло куче, зъл прът. Така съм научен, така съм живял.

В Скопие първата вечер сядаме в една механа точно срещу новата сграда на Македонската народна банка. Посреща ни управителя, настанява ни на хубава маса и бързо носи менютата, две бири Скопско и две малки бутилчици от 187мл бяло вино от Тиквеш, Александрия траминер. Големите вентилатори движат въздуха и нагрятата кожа започва да си отдъхва. Вече никой не се поти. Водата е в красиви стъклени бутилки, отразява светлината като бисер. От Хърватия я внасят. Виното не е по–лошо от българското, дори аз го предпочитам защото е по-сухо от нашето. Всичко се нарежда добре, очертава се приятна вечерна компания с приятели.

Управителят казва на един сервитьор да ни вземе поръчката. Младо момче е, високо, светло с руси коси. Не казва добър вечер, мълчи. Аз започвам да поръчвам за всички с моя мешан българо-македонски говор, но не всички са готови, не са си избрали все още. Момчето дума не обелва, просто си тръгва. Гледа лошо. След минути всичко сме уточнили с приятелите, всеки си е избрал нещо македонско. Викам го отново, той вече ме е намразил и ме гледа лошо. Започва да говори на чист сръбски, не знам дали нарочно или просто си беше сърбин. Непрекъснато ми казва, че не разбира. Гледа ме високомерно с презрение. Нямам аз време за подобни драми, ставам и отивам при управителя, искам друг сервитьор. Няма проблем, веднага господине, извинявам се много, управителят потъва в дън земя. Не е добре това, казвам, къде е македонската гостоприемност, остави ме мен, ние си се знаем, но приятелите ми с какво впечатление ще си тръгнат от вашата страна?
Извинявайте, извинявайте, това повече няма да се повтори ми обещава началникът.

От тук нататък всичко беше както трябва и храната и хората в ресторанта. Всяко стадо си има черната овца и в този ресторант попаднах на нея.

Нищо не казах на спътниците си остана си между мен и управителя. Не плюх по сърбите, не обвиних Македония. Отговорността е винаги индивиндуална.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите