Една поучителна житейска ситуация
В събота, неделя или късен следобед се събираме с брат ми и компания я за планина, сега за море, по-често кратка разходка. Пълним две-три коли и се събираме пред кварталния магазин под на брата блока. Не голям, но зареден доволно. Има и за скара, за закуска и с типичните хранителни стоки.
Точно пред въпросния маркет има дървета, дебели сенки, пейки - любимо място за кварталния клюкарник състоящ се от десетина възрастни жени, бабки, лелки, както щете ги наречете. От ранна сутрин до късна вечер все са там. Дъжд да вали, сняг да вали, слънце да грее, там са. Нищо лошо, даже напротив, ще кажете. Седят и даже не продумат. Всичко са си казали. Бройкат кой минава.
Та, теъгваме ние, натоварили сме децата в колите и влизаме за покупки. Вмигом три четири от тях се втурват пред нас вътре. Не ни прави впечатление, дълго избираме продукти и пълним кошници. Идва време за ред на касата, лелките там. С по едно млако, друга с хляб, трета с два банана, чинно наредени пред нас. И се почва на висок глас една през друга - тоя хляб сега от кога е, това мляко е нова марка, друг процент. Внучето освен банан, друг плод не яде. Едната била на доктор, другата се чула по скайпа с децата в Испания, там хляба бил друг... Думи нямам!
Викам, брат ми, какви са тези. Той по-нервен и ги грабва. Оле майко, жив да не бях! Ти къде живееш, защо така ни говориш, майка ти коя е... Каква майка, ние сме на по 40-50години! Жлъч, яд, а времето си минава.
Моля те лелче, дай да вървим. Не, тя не била лелка, госпожа била. Била много отрудена и загрижена.
Брата вика, ката ден е така с тия. Прибираш се от работа, бързаш да вземеш нещо и да бягаш, уморен си, точно тогава тези всичките се навират и те вътре. По цял ден висят отпред, но влизат само като има хора, да се правят на важни. Чакат някой да влезе и тичат да го занимават с болести, времето, разбира се, кой, какво бил казал.
Като мазохисти го търпим тива при всяко излизане и прибиране.
Прилики с действителни лица, случайни. Особено ако се казват Мая и Корнелия.
|