|
и нашия принос за Македонизма е доста съществен..
Престъпления срещу националността
„Комунистът няма националност, народът на комуниста е работническата класа в
света“ - заявява Цола Драгойчева на Балканска комунистическа конференция. Но
изселванията на невинни граждани са ставали чак в друга държава. Невероятното, до
пълна отвратителност угодничество на червените ни властници към СССР и към
фактическия им заповедник тук - съветския генерал Сергей Бирюзов, убеждава
последния, че може да поиска и най-неразумното, най-нелогичното.
Само след месеци, откакто у нас има т.н. ОФ-власт, Бирюзов, който тогава е само
командир на съветските части, нахлули в България, отправя писмено искане да му бъдат
предадени всички български граждани от немски произход, тъй като те „подлежат на
„трудова мобилизация в СССР“. Министърът на вътрешните работи Петко Стайнов
(звенар) е смутен, тъй като това са наши граждани, съпруги и съпрузи от смесени
бракове, които нямат нищо общо с политиката на Германия. Но съветските власти са
непреклонни и след размяна на редица писма, включително заплашващи от страна на
СССР, оттук са изпратени неизвестно число мъже и жени, заедно с деца до 3 години,
дори включително мъже с антифашистко държание преди това. Това става през
февруари-март-април 1945 г. чрез стар
зузнаване, истинският бил погубен, а на негово място лансиран този самообучил се и
дообучен да го замести като водач на партизанската борба. Това било констатирано от
хърватин, с когото истинският Йосип Броз дълго работил заедно и при една трудова
злополука му бил отрязан палеца на едната ръка. При ръкуване с него сега ръцете му
били без дефекти...
* * *
Всеизвестното и цитирано вече от нас изказване на Цола Драгойчева, че „комунистът
няма свой народ и нация, освен работническата класа в света“ е концентриран израз на
убеждението, на основата на което стана ужасната гавра със съдбата на българите от
областта Македония и най-вече в Пиринския край. В изпълнение на протитовското
решение на Коминтерна за създаване на „македонска нация“, в Пиринския край не само
са доведени хиляди емисари от скопския отдел на УДБ-а, като ,,учители“ по
македонизъм, но на скопските сърбомани са предадени и костите на твърдия българин
Гоце Делчев, препогребани в двора на църквата „Свети Спас“ в Скопие. А по поръчение
на ПБ на БРП(к) през ноември 1946 г. се провежда дискусия на тема „Има ли македонска
нация“ в Македонския научен институт в София.
Титовистите Михаил Сматракалев и Кирил Николов застъпват юготезата, че има
такава нация, а срещу тях се възправя само Ангел Томов. Той е отстранен от дискусията и
изключен от БРП(к), но успява да огласи своята теза и сигнализира пред Г. Димитров и В.
Коларов, че тук става денационализаторска дискусия, но те не отговарят. През 1947 г.
югопосланикът в София Манговски предава на Г. Димитров писмо-предложение от Лазар
Колишевски, лидер на „Македонската“ компартия, да се закрие Македонския научен
институт в София и имуществото му да се предаде на сърбоманите в Скопие.
С Решение № 76 на ПБ на БРП(к) се нарежда: „Не е целесъобразно съществуването на
Македонски научен институт, а е по-добре да се организират македонски секции към
Българо-югославските дружества. Да се прехвърли в Скопие института и Етнографския
музей към него, библиотеката и всички имущества, да се закрият Македонските братства
у нас, да се спрат в. „Македонско знаме“ и сп. „Македонска мисъл“, а да се подобри
списването на в.„Пиринско дело“, който е вече македонистки по насока“. Ангел Томов
изтъква, че в Македонския институт са работили световно известни наши учени като
Йордан Иванов, Иширков, Милетич, Златарски, М. Арнаудов, Ал. Балабанов, Г. Баласчев
и много други, но това не се взема под внимание.
Все пак, поради този и други протести, ЦК на БРП(к) „препоръчва“ закриването на
МНИ да стане с вътрешно решение за „саморазтуряне“. На 30 юни 1947 г. Общото
събрание на МНИ взема това решение с помощта на назначени от ЦК „редовни членове“
като Георги Кулишев, Георги Абаджиев, Георги Караславов, Димитър Влахов, Иван
Харизанов, Кирил Николов, Михаил Сматракалев, Павел Делирадев, Петър (Перо)
Шанданов, Тодор Павлов, Владимир Поптомов, Туше Влахов, Христо Калайджиев и др.
Изпратените за Югославия имущества са за над 28 милиона лева (богата библиотека,
етнографска и нумизматична сбирка). Но вместо в Скопие, камионите с имуществото
отиват в Белград, за да не ги видят „македонските учени“ и да се повлияят от безспорните
данни, че са чисти българи. Това става през юли, 1947 г.4 Пълното бездушие на
тоталитарната власт към Диаспората, Към съдбата на българите по народност, живеещи в
други държави е също от нейните най-долни престъпления, макар че и предишните ни
властници за 66 години след Освобождението не направиха много нещо по този
проблем. За комунистите той като че ли не съществува, тъй като националният им
нихилизъм е част от идеологическата им доктрина. Това доведе до поощрение за
насилствената асимилация на това население, чрез забраната за изучаване на майчиния
език, история, вяра, нрави и обичаи. Нещо повече - съседните ни държави впрегнаха
своите институции за пълното стопяване на българите и етническо присвояване. В
Гърция, освен че в Егейска Македония наричат българите „славяногласни елини“,
измислиха за българското население из Южните Родопи и Беломорието, че са „помашки
етнос“. В Югославия (и най-вече в Сърбия) след опита да убедят македонските българи,
4Статия от Веселин Ангелов, к.и.н. във в. „Демокрация“ 20.III.1997 г.
че са „южни сърби“, измислиха също нация-посредник „македонци“ (Ст. Новакович,
Милоевич), чрез която да ги сърбизират поетапно. За Западните български покрайнини
(Вранско, Пиротско, Царибродско и Босилеградско) измислиха като етнически посредник
определението „шопи“, което значело „старосърби“. В СССР, в областите от Молдова,
Буковина, Бесарабия и Таврия, доста населени с българи, те бяха подложени на жестоки
репресии под довода „за сътрудничество с немците“ и на пълна русификация чрез
разселването на останалите живи след репресиите в Сибирската тайга и из
Таджикистанските степи. В Турция, дето и през време на робството Истанбул е център на
борбата за религиозна независимост (пък и национална), нашите братя бяха напълно
занемарени от червените властници. Там немалобройната някога българска общност и
Община, крепяща националното си съзнание около Църковните настоятелства при храма
„Св. Стефан“ и други свои християнски светини, е изоставена, понеже се опива от този
„опиум за народите“ - религията... Чак по време на т. н. „Възродителен процес“ Г.
Джагаров заяви на Ботевите тържества на Околчица, че в Мала Азия са „безизвестно
потънали милиони българи“ Сега българската общност в Истанбул е около 1000 души...
Стопяването на числото на българите и в други наши съседни Държави става и чрез
различни видове манипулации, но най-често с насилие. Да се наречеш българин в Гърция
(там дори и славянин) или в Югославия е смятано за престъпление цели десетилетия. Да
не говорим за официалните статистики и данните от периодичните преброявания на
населението. Според проучванията на етнолози и други източници, пресмятащи от
начални данни и среден естествен прираст в Гърция (Егейска Македония и Беломорието)
има около 180-200 хиляди българи, някои от тях се смятат и за „македонци“, докато
според официалните гръцки данни от 1951 г. там имало 41 017 „славяноезични“ и 18 671
говорещи „помашки“, живеещи в Западна Тракия и Южните Родопи. Статистиките на
Югославия от последните десетилетия по тези въпроси са същинска галиматия. От 60
хиляди българи след войната, която цифра се е признавала и от властите че са българи,
сега там признават около 25 хиляди, вместо 100 хиляди с естествения прираст, както е
нормално да са. А в Македония преброителните формуляри съдържат графи за разните
народности като албанци, гърци, сърби, цигани, само не и българи. Защото, според някои,
ако имаше такава графа, не би имало въобще „македонци“... А да не забравяме, че и в
сърбоюгославската част на Банат има хиляди българи, напълно лишени от каквито и да е
малцинствени права.
Положението на нашите сънародници в Румъния също не е по-различно. Интересно е,
че в румънската част на Банат, с центрове в градовете Винга, Бешенов, Бречкя и други,
българите винаги са имали свои училища и са с опазено народностно съзнание. Не е така
с десетки български села из Влашката низина. А в Северна Добруджа, дето е първото
българско гнездо на Балканския полуостров, Аспаруховия „Онгъл“ и дето, според
преданието в с. Конгас Левски е получил своето юнашко прозвище и е роден Стефан
Караджа (в Тулча), сега българите са насилствено прогонени или асимилирани.
Най-много, обаче са българите в бившия СССР, признавани като 360 хиляди, но със
сигурност са двойно повече. Само че сега те са в три отделни държави - Молдова,
Украйна (Украинска Бесарабия) и Русия.
И всичките тези към 3 милиона наши братя и сестри, търпели десетилетия и дори
векове страдания и унижения заради святото за тях име българи, са срамно и непростимо
забравяни от властите на майка България през повечето от годините след
Освобождението от турско робство. Но най-трайно и цинично те са пренебрегвани от
комунистическия режим, почти половин век.
И нека допълним картината от днешния ден, в дните на настъпилата демокрация.
Опитите да се поправи този ни национален грях са сериозни. Но пък и кампанийни и
често със стремеж да се извличат теснопартийни ползи в предизборни борби или в
периоди на опозиция от определена партия. Радостно е и по-надеждно да се поправи
срамното пренебрежение от активизирането на това отношение на нашите братя сред
самите ни сънародници в чужбина. В Западните покрайнини се учреди Демократичния
съюз на българите в Югославия (ДСБЮ), начело с д-р Марко Шукарев, героичната и
енергична Зденка Тодорова, Тодор Петров, Иван Николов, Димитър Димитров, Иван
Григоров и др. Възрожденска е и мисията на отец Петър Гарена, посветил се на духовно
сподвижничество там от няколко години. Събужда се и българското сред 1 250 000
македонизирани българи в Република Македония, а в Турция с патриотичните усилия на
г-н Стефан Ковачев, председател на Църковното настоятелство в Истанбул и др. се
защитават правата на Българската общност и нейните имоти там. В Румъния се подобрява
положението чрез застъпничеството пред властите от избираните българи-депутати
Карол Иванчов, Лука Велчов и на отец Василчин, учителят Викенти Романов и редица
други, обединени в разните клонове на дружество „Братство“.
Много са вече и контактите с българите в Молдова, Украйна и Русия, където вече се
възстановяват българските училища и от където мнозина идват и се заселват в своята
прародина.
Засега само в Гърция булото на забраната за каквито и да е прояви от духовно-
просветен характер на нашите братя е още неповдигнато. Не много отдавна там е осъден
отец Никодим, архимандрит от православното вероизповедание, от който сан също е
низвергнат, защото твърдял, че в Гърция има „славянско малцинство“. Наказан за същото
е и Христо Сидеров (Христос Сидерис), като са наказани дори свидетели-гърци, които се
опитали да го защитават. Гърция и Турция не компенсираха и до днес заграбените имоти
на прогонените българи от Егейска Македония, Западна Тракия, от Одринско и
Лозенградско след войните.
На фона на всичко това и крайно размекнатата наша демокрация трябва по-
внимателно и балансирано да си проявява твърде показната толерантност към другите
етноси у нас, като бди за тяхното интегриране в обществото ни, а не обособяване.
|
Престъпления срещу националността