|
Срамота е в този клуб никой да не е отбелязал въпросната дата
Датата на освобождението на Македония от "сръбско робство".
Килими от цветя, усмихнати тълпи, горди български войници по улиците на Скопие и Щип....Уви, твърде кратко продължи този блян наяве.
""Възкресение – Македония 1941" - Сотир Нанев от Прилеп
"Имах възможност да отида в тая българска земя веднага след немските войски и поради това имам и първите впечатления от историческите събития, които донесоха най-светлата радост на Македония. От съзнание за дълг към историята, осмелих се да предам, според силите си тези впечатления...Ние преминахме границата и влязохме ликуващи в новоосвободена Македония. От гърлата на всички се чуха възторжени слова за този многоочакван ден: Македония, люлката на българската писменост, е свободна и присъединена към майката родина. Не ми е възможно да предам чувствата си за това велико събитие от нашата най-нова история. Нека това сторят други, по-достойни майстори на перото. На мен ми стига, че преживях този момент с всичката му сила, и съм особено благодарен на онези, които ми дадоха шанс за това...
В София се беше разчуло за заминаването ни и при тръгването се бяха натрупали около нас много наши роднини, приятели и познати, които ни възлагаха безброй поръчки и ни отрупваха с подаръци за свои близки в Македония. Мнозина ни завиждаха. Всеки искаше да бъде на наше място. И с право. След толкова дългогодишни борби и многобройни жертви да отидеш да поздравиш своя роден брат и сестра, свободни вече, и да получиш възторжена братска целувка, притиснат здраво в прегръдките им, и замаян от щастие да слушаш топлите молитви на старица, отправени към всевишния от благодарност за великото събитие, са неповторими моменти на възторг и радост, които всеки би искал да преживее. Всичко това ние видяхме и изживяхме с опияняваща сила...
Неописуеми са страданията в толкова вековното робство на нашите братя в Македония. Затова и радостта им е тъй голяма. Надеждите и упованията за правда и самоопределение на народите бяха една изкусна залъгалка от страна на онези, които ковяха съдбините на народите. Македония, наречена от някой “градина на мъките”, беше типичен пример в това отношение. Своя протест срещу робството българите от Македония изразиха с няколко въстания. Целокупният български народ води три войни за свободата на брата роб, в които българската войска покри с много победи своите бойни знамена. В края на всяка война съдбата отреждаше ново робство. За Македония настъпваха още по-черни дни. Но дойде денят на правдата, когато войските на Райха счупиха веригите на робството и ние, неколцината щастливци, вървяхме вече из свободната българска земя на Македония...
Бяхме решили да нощуваме в Куманово. В този град живееха сестрата и майката на нашия другар и спътник Коста, избягал от сръбски затвор по времето на скопския съдебен процес, откогато не беше се виждал със своите близки.Коста похлопа силно на външната врата и извика по име майка си и сестра си. Скоро в една от стаите блесна светлина. После на прозореца се яви жена и попита:- Кой чука?- Коста, брат ти. Сестро, отвори!В почуда, жената повторно попита:- Кой чука? Коста ти ли си?И като получи отговор плесна с ръце и извика:- Та това е наистина нашият Коста! Майко, нашият Коста!Входната врата на къщата се отвори. От нея лумна светлина и освети двора. През рядката улична ограда видяхме надпревара между две жени, мъж и две-три деца, които тичаха полуоблечени през двора и викаха в полузабрава:- Коста, синко! Коста, братко! Ти ли си?Просълзена от радост, старицата прегърна своя син, който не беше виждала дванадесет години, и покри лицето му с майчински целувки...
Беше първият ден на Възкресение Христово. Нашите хора в Куманово, особено по-възрастните, със запазено чувство към религията, ни поканиха да отидем в черква. Из пътя се образува цяло шествие. В града вече знаеха за нашето пристигане и ни чакаха да се явим на улицата. С радостни и сияещи лица, кумановци ни протягаха ръце за поздрав и благопожелания.
- Да е честита свободата ни! Да е вечна!
Тази дума “вечна” никой не забравяше да произнесе. И не само в Куманово, в цяла Македония: “Да е вечна свободата ни... да е вечна”. Нали се бяха напатили тези нещастни хора от краткотрайността на миналите си свободи! Когато приближихме към олтара и палехме свещи, свещеникът извършваше светото тайнство и беше гърбом към нас. След малко светата врата се отвори и престарелия божи служител пристъпи към нея с причастието в ръце. Като ме видя, ръцете му затрепериха от вълнение. Спря за миг изненадан, сетне вдигна очи към небето. Устните му шепнеха навярно молитва за българската войска. Както в близкото, така и в далечното минало Куманово е дал много народни дейци, каквито са Екатерина Симидчиева, живият още и всеобщо уважаван Кръстьо Лазаров и др. А в манастирската черква “Св. Георги” до село Старо Нагоричане е погребан цар Михаил Шишман, убит в боя при Велбъжд през 1330 г...
Скопие беше столицата на Македония под югославска власт. За него сърбите полагаха големи грижи. Той беше вратата за сръбската пропаганда на юг и за това към него бяха насочени всички удари за посърбяването му. Още в турско време там бяха свили гнездо Преличовци, към работата на които сръбската хазна беше много щедра. Но Скопие на Натанаил, на полковник Борис Дрангов, на В. Велянов – Чичото, остана непоклатима българска твърдина и не се поддаде на сръбските съблазни. През сръбско време обаче той е бил принуден да приеме много пришълци сърби – пенсионери, чиновници и търговци, - чието заселване и подпомагане са били подбудени от една добре замислена държавна политика. В същото време всичко българско е било подложено на страшно преследване...
Спряхме в дома на наш другар, много добър работник в освободителното дело. Разцелувахме се по стар обичай между работници от движението. Майка му, много симпатична старица, непрестанно се суетеше около него, не можейки да се нарадва на щастливото му избавление. Но тъжеше, горката, за другите си двама синове, също много добри работници в революционното движение, за съдбата на които нямаше никакво известие. Утешавахме я, че и те скоро ще се върнат. Измъчената майка приемаше всеки наш довод с въздишка, кръстеше се и отправяше молитви към Божията майка да спаси чедата й...Следобед на втория ден от Възкресение в черквата "Св. Димитър" се беше стекла грамадна маса народ да чуе богослужението вече на български...
За разлика от Скопие, където всеки трети човек беше преселник сърбин и поради това сръбският език се чуваше често из улиците, във Велес се чуваше само българска реч и нито една сръбска дума. Тук изтеклите двадесет и пет години са се оказали недостатъчни за сръбския асимилаторски апарат... Минахме прочутия железен мост на Вардар пред града. Той по чудо е бил спасен от разрушителното дело на сърбите. В цяла Македония не е пощаден нито един мост от отстъпващите сръбски и гръцки войски. Мостът е спасен, но Велес е страхотно бит от аеропланни бомби. Много материални и човешки жертви е дал през Страстната седмица този беден, но с голямо историческо минало град. Човек не би могъл да изтрае на тази гледка от разрушения. А при мисълта за човешките жертви и най-коравото сърце би се затрогнало. Труповете на някои от загиналите още не бяха извадени от развалините, особено от разрушените къщи, приближаването към които беше опасно заради възможно срутване на останалата част от сградата...
За Прилеп минахме по пътя село Извор - Бабуна. На селския площад, до самия минерален извор, се беше извило хоро. Селяни и селянки в пъстри празнични носии се бяха насъбрали около хорото. Имаше и селяни от околните села.
- Христос Възкресе – поздравихме ги ние. - Да е честита свободата!
Мили, добродушни селяни веднага ни заобиколиха и подадоха ръце за поздрав.
- Добре дошли, бракя! Да ни е честита, да е вечна!
От София бяхме взели много броеве от всички всекидневни вестници и хубави големи портрети на Негово величество царя. Вестниците и портретите се грабеха жадно във всички градове. Ние пестяхме тези материали. Раздавахме ги, като спазвахме някакво съотношение с броя на жителите на населеното място. И в село Извор дадохме една малка част. Както навсякъде, така и тук много ръце се протягаха и не мина без спречквания кой да вземе поне една от тези ценности...
Съдържателят на сладкарницата беше мой другар от основното училище. Това знаех от по-рано. Отидох и му подадох ръка. След малко колебание ме позна. Лицето му туакси засия от радостна усмивка. Прегърна ме.
- Изгоряхме вече. Чакахме ви толкова години. Най-после дойдохте.
Последните думи едва изрече от вълнение.Вестта, че съм пристигнал, много бързо бе стигнала до ушите на многобройните ми роднини. Скоро пред сладкарницата се събра много народ. Всички протягаха ръце за поздрав, а заедно с това – много възклицания и въпроси:
- Хайде бе, дойдохте ли вече? Очите ни изтекоха по вас, душата ни изгоря...
Научихме, че битолчани са взели вече управлението на града в свои ръце, и затова отидохме в общината. В стаята на кмета Владимир Ризов заварихме много наши другари и познати, интелигентни хора, лекари, юристи, търговци, икономисти – Христо Ризов, д-р Борис Светиев, д-р Теодосий Робев, Никола Младенов, - посочени и приели тежката задача по това време да запазят реда и спокойствието в града. Дългата раздяла с тях не беше ни отчуждила. Дойдоха и други битолчани, хора от еснафа, да ни посрещнат. Как се радваха и колко сърдечност имаше в тази среща!
- Разделиха ни с телени мрежи и вълчи ями. Ние страдахме тук под робство, а вие – с ограничения, заплашвания, репарации. Много са жертвите, които дадохме и оттук с революционното движение, и оттам с войните. Ние ценим тези жертви и знаем, че са дадени от брат за брата. За нашето освобождение и обединение давахме неведнъж кръвен данък. Сега в една държава, в едно семейство да лекуваме общите рани.
Вечерта се събрахме в дома на нашите другари братя Светиеви. Много песни и веселие имаше през тая вечер. Тогава почувствах пулса на някогашна Битоля – весела, жизнерадостна и вярваща...
Щом ни видяха, ресенчани онемяха от радост. Видният ресенски войвода Кръстьо Ресенски, когото тогава ресенчани посочиха за кмет, не можа да продума нито дума от вълнение. Отказвам се да предам картината на изблик на радост в Ресен при нашето явяване. То може да се види, да се почувства, да се изживее, но не и да се опише. Всяко предаване би било бледо отражение на онова, което почувствахме и видяхме. И тук се произнесоха прочувствени слова за дошлия ден на свободата, за вековно очаквания ден на възкресението. Насъбралият се народ пееше:
Гордей се, майко Българийо,
С твоите верни синове.
Незабравими мигове на тържествуващ и ликуващ Ресен...
При появяването ни се чу мощно "ура". Охридчани викаха:
- Да живее българската армия!
- Да живее цар Борис!
Един бръкна в пазвата си и извади доста старо издание от съчиненията на Христо Ботев.
- Тази книга е от баща ми – каза той – Запазих я за мен, за децата ми, па и за съселяните ми.
За Христо Ботев обаче се знае, че не е ходил из южните български земи. Но със неговите съчинения, както и със "Записките...” на Захари Стоянов са възпитавани в Македония цели поколения. Ботевите песни се знаят наизуст и се пеят от всички българи там. Някога ги пеехме по сватби и тържества пред самите турци. Оцелели са и през сръбския режим...Напуснахме града. На около един километър спряхме и дълго наблюдавахме българския Ерусалим...
Населението в цяло Воденско е българско. През революционното време Воден и Воденско взеха много живо участие. Имайки опита на Лерин, щом влязохме в града, решихме да отидем в някое кафене. Поискахме да ни покажат някое българско кафене да пием кафе. Като чуха българска реч и видяха военна униформа, те се раздвижиха като пчели в кошер. Няколко от тях се спуснаха към нас. Гледат ни и не могат да повярват.
- Ама вие българи ли сте?
- Да, българи.
- Българи! Ние толкова години ви чакаме, та сега кафе в кафене ли ще пиете? Тук всяка къща ще ви даде по двадесет кафета. Елате, братя, добре сте ни дошли!
По едно време в стаята влезе млад човек , за ръката водеше старец, който едва пристъпваше.
- Баща ми – каза младият човек – Научил се за вашето идване, та ме накара да го доведа да ви види.
Старецът беше много прегърбен. Когато ни наближи, направи усилия да се изправи. Цял трепереше. Очите му премигваха – не можеше да задържа погледа си.
- Дядо, ето този е български офицер – обади се някой.
Целунах му ръка. Другата, съвсем трепереща, се опита да сложи на рамото ми, да ме прегърне. Гали българската военна униформа старецът и тихо й се радва. Беше толкова много изтощен и слаб, че не можеше дори и да заплаче от радост. Но вярата му не беше изгаснала и съзнанието му за неговата народностна принадлежност беше ясно и твърдо определено. Колко мъки ли беше претеглил той в живота си за това, че е българин?
В средата на главното ядро на посрещачите видяхме един старец, който се опита да направи няколко крачки към нас. Спусна се към него и нашият другар Козма. Вдигна ръце старецът да прегърне сина си, когото не беше виждал от двадесет и три години, сложи главата му на раменете си, а сетне своята – върху главата на сина си. И така син и баща заридаха, без да могат да си продумат нито думица. Пред тази картина и посрещачи, и посрещани онемяхме. След малко старецът хвана за ръка сина си и го поведе...
Влязохме в кръчмата. Стопанинът се оказа близък роднина на наш приятел в София. Като ни видя, зарадва се много и настоя да седнем да ни почерпи. През деня се беше черпил с много приятели – за свободата, за немските войски, за цар Борис, - сега искаше да се почерпи и с нас. Той изреди отново всички поводи за черпня, така както ги беше повтарял навярно неведнъж през деня: за свободата, за немската войска, за цар Борис!
Един средна ръка гражданин, който седеше на маса с още двама другари, по едно време изненадано, в изблик на невъздържано чувство, вдигна ръка, удари масата и като че ли на себе си извика:
- Да видим българска войска, па после да умрем!
И веднага излезе. Страшни моменти! Ужас и мъка обземат сърцето на човека, като гледа трагедията на тези хора...
Солун и Солунско, както и цяла Македония, дадоха много в културната съкровищница на българите. Тук светите братя Кирил и Методий сътвориха нашата писменост и написаха първите наши книги на езика на солунските българи. Тук е открита първата българска печатница. До 1913 г. тук имахме три гимназии, много основни училища и две черкви. Тук беше седалище на Централния комитет на ВМРО. Тук заседаваше конгресът на организацията, който взе решение за Илинденското въстание...Ето и Беяз-куле. Колко българи оставиха кости в този затвор и колко други излязоха от него с разрушено здраве!Но българщината се съживява наново!""Редактирано от goga на 19.04.18 16:31.
|
19 април 1941 г
