|
Нещо актуално от Македония - есе, писано по случай 3 март 2018 г.
Истината винаги е много болезнена...
"ПРЕМЕРВАНЕ С ОЧИ
От всеобщото национално зреене, което се проявява чрез нашите предходни поколения и се нарича Сан Стефано, днес ние сме само македонистки горчиви плодове от болната гранка на българското етническо стъбло...
Няма на друго място по-силна драма за катарзисно самопреживяване в самостоятелна Македония от катагодишното честване на Трети март в скопския хотел „Александър палас“, организирано от българското посолство. От нищо, а отвсякъде всеки, присъстващ на тържеството, го напипва и само по себе си го потриса вътрешното нестрошимо ядро като наше вътрешно слънце, от очите си едни на други, докато излъчваме приятелство или омраза, ако вече изобщо за себе си и за някой все още нещо значим. Търсим се и се редим в полутъмнина пред хотелския вход. Сигурно така изглеждат и се държат изгонените от рая, докато дяволът, дето не ни е довършил, се върти около нас. Това тържество е тъкмо това – годишна официална среща с палача. Тържествена процесия на палачите и жертвите, изхвърлени губещо от историята в хладна хотелска зала, която ще топлят с общия си дъх, който дави гърлата им и ги препотява, смесвайки се с изпаренията от вкусните деликатеси на препълнените маси... Може би телата на общите предци са изпружени по безкрайните маси, за да бодваме с клечки като нафора и да се чукаме с чашите, пълни с течна червенина.
Може би подобни тържества на останалите македонски етнически общности са протоколно огладени и с по-голям шик. Всеки ден задраскват и провеждат „мерки и активности“ и веднъж годишно празнично правят рекапитулация колко са откъснали от живата тъкан на македонските българи. А своите македонистки специалитети и те трябва да ги поставят върху българската хилядолетна държавотворна софра: писменост, църква и политическо организиране, това безкрайно ги дразни и разгневява и ги настървява за конспиративна дейност. Първо срещу себе си, а най-много против истината.
Заради тези три толкова силни и живи кристализиращи ядра (Чеслав Милош) на македонските българи върху безформеното селяшко общество на македонската територия, които липсват през вековете на останалите македонски етнически общности, антибългаризмът е тяхна денонощна обсебеност. Могат на целия народ най-жестоко да му насаждат македонизъм, при най-големи лъжи и закани го денационализират, но триногата българска идентификационна софра за всяка порция непоклатимо си оцелява.
Единият крак от непоклатимата софра е българската и всеславянската писменост още от Борисовата и Симеоновата държава, вторият е църковната организираност през вековете чрез Охридската архиепископия, на тези две нозе крачи българският дух през вековете, за да се възстанови в края на 19. век повторно народният държавотворен копнеж да се възстанови и третият крак от българската народна софра като политически оформена идея за независима Македония чрез БМОРК, ВМОРО, ВМРО.
Съвсем наясно за този недостижим идентитетски държавнотворен багаж на македонските българи, покрай резултатите от зулумите на турското владичество, македонизмът като жесток антибългаризъм за повече от век и половина, макар че разсипа македонските българи чрез фалшифицирането на тези кристализиращи ядра от цяла редица третокласници – Пулески, Мисирков, Конески и останалите македонисти, се стигна до трагикомичната безизходност за нови три идентификационни стълба в македонската почва. Скритата антибългарска сепаратистка линия изкара на видело като официална държавна идеология осъществяването на грандиозния държавен погром „Скопие 2014“. Мина малко време и вече видяха ефекта от собственото си антиевропейство чрез собствения автогол, заради което сме поставени пред стената от ЕС и НАТО за промяна името на нашата държава.
В утробата на залата като в майчина утроба садизмът на македонистките едиповци от близкото минало погасва и никакъв външен гост и гостенско око не е способно съотносително да види, сравни и разчете нито нашия мазохизъм, нито македонисткия садизъм от емоционалните сблъсъци на нашите погледи с техните...
На объркания български посланик и изплашените без причина негови сътрудници добре им се отразява топлината от някаква енергия, която не могат да определят откъде струи, по детински срамежливо ги разсмива и ги кара непрестанно да си правят селфи с мнозина. И преди да натиснат бутона, някъде отзад все някой от неколцината каракачановци, които ръкомахат из залата, ще подаде глава. Само протоколно дошлите албански гости заобикалят нашите уморително емоционални енергии и спокойно замезват от вкусните деликатеси.
В кърпа ни е вързано македонисткото антибългарско обвинение, че Трети март е великобългарски сън, въпреки че Сан Стефано е само индивидуален повик от гърлото на нашия прадед, жертва на българския няколковековен потисник за човешко самосъвземане и дълготрайно поколенческо упражняване на гласа по европейската музикална скала. От македонизма като антиевропейско явление на първо място ни е строго забранено упражняване на европеизма, а най-малко – помислите за освободителните плодове от Сан Стефано.
Сърбия по времето на Сан Стефано е вече 3-4 десетилетия свободна, а все още поробените българи надолу от Ниш, вместо да търсят помощ от Белград, се самоорганизират за саможертва колкото знаят и доколкото им позволяват обстоятелствата и преди тях освободените северни и южни съседи. Какъв по-голям аргумент за българското самосъзнание на нашите предци за сегашните наши македонистки прокрустовци, които озверено се увиват около нас.
Без Сан Стефано не би ги имало Кресненското и Разложкото въстание, БМОРК, ВМОРО, ВМРО и Първия Илинден. Без отношението на нашите предци към Сан Стефано не би я имало самостоятелна Македония. И, независимо от Берлинския конгрес, Сан Стефано ни е европейският компас и ако второилинденските АСНОМски превратаджии повече го тачеха, сега нямаше да страдаме от колективното главоболие да сменяме името за пак някак си, по някакъв начин да бъдем това, което сме били – европейци.
Да не бе това санстефанско творческо самоосвобождаване от македонизма, и от моя скромност никогаш не ще се чуеше моя приказка и никога нямаше да пропиша. И не трябва да ходя далеко, Сан Стефано и да не е историческа дата и победен топоним от руско-турския фронт някъде там далеч преди Цариград, Възраждането е осъществена колективна воля в сърцата и съзнанието на нашите неотдавнашни предци, и всички запустели села и църкви от моя Гостиварски край, които съм обиколил, са градени и възобновявани тъкмо в това санстефанско десетилетие между 1870 и 1880 г. Нито една не е посветена на свети Сава, а градската тетовска църква е „Св. св. Кирил и Методий“. Знам че същото е из Македония, освен небреговската църквичка „Св. Сава“, което Блаже Конески възпя: „И с плещи бих я поддържал да не падне“, вероятно насила и отпосле преименувана на сръбския светец от вуйчо му Григорие Соколович.
Наследството като българска символична разпознаваемост на македонската територия и далеч преди Сан Стефано и след Сан Стефано е свързващото символично ядро на вече имагинерните македонски българи без нови големи обществено-исторически фигури, но по чиято шахматна дъска все още се играе в Македония, защото правилата им са най-европейски. За Европа няма нищо спорно от Сан Стефано до Първия Илинден. Европейски спорно е от Втория Илинден насетне с неговите следвоенни, югославски и сегашни от независима Македония актьори.
Любопитно и незабравимо е да се присъства и да се гледа в очите на санстефанските губещи, които все пак са събрали смелост да дойдат на третомартенската вечер. Все още македонизмът не е изнамерил начин за завладяване на техния живот с шепот. Погледът им, който всичко казва, не се завладява, а останалото може би е недостойно и за живот...
За едни ден за празнуване, за едиповците – ден за доклади. Те са професионалисти. На работното си място са и отработват за ония, които 365 дни ни обработват. Това им е харманът на родените за зло. Денят за мерки и игри с очите. За вземане на мярка с око. На открито и пред всички. От време на време и аз ги поглеждам, знаят, че се плаша от тях, с немощта, с която се защитавам, не знаят колко мога да издържа с нея. Това и аз не знам, а ги гледам заради тяхното тържествуващо въодушевление в лошото и в съня както не бих ги видял. Със скръстени пред себе си ръце и чест поглед в пода, който се люлее под нас повече от онова, което нахлува в ушите ни, отколкото от забелязаното... Като че ли сме в препълнена зала за класическа музика, в която вече няма свободни места и замаяно на нозе следим музикалните крясъци на озлоблението...
Цялата зала е огромен разбалансиран кантар... и никой неосведомен не може да почувства нашето безпогрешно взаимно премерване. Тук само правилата на омразата и презрението са вечни. Това утре няма да го има никакво... Затова и идваме. Да се видим очи в очи. Докъде сме стигнали заедно до там, откъдето няма връщане. Някога четях в погледите им: ние сме пред неврата, сега пък моето премерване с очи ми казва: и за тях няма спасение... Тук и да дойдеш, знае се защо си дошъл. И да не си дошъл, знае се защо те няма...
В първите години от македонската независимост идваха много македонисти на третомартенското приятелско събиране. Както вървят годините, на всеки Трети март са все по-малко. Най-добро доказателство за тази една година колко е допропаднал македонизмът. Колко коленичихме заедно... Лъжи, лъжи, белким от лъжата нещо остане. И остана. Нашето всеобщо поражение. Изпарява се от нас, живите ненужно препотени в залата, която не можем да стоплим с дъха си. Ние, македонските българи, хунзи, калаши, ендопи, славомакедонци, македонци (с голямо М), мнозинството от населението, както щете ни наречете... Ние губим.
От дългата пълна маса като отворен колективен стомах на македонските българи кръжи около рефлекторите дестилатът на омразата, с който седемденвно, 24 часа работи лудостта на македонистките неудачници. На македонистите, удбашите или сърбоманите, както им казва народът и които се въртят около нас, от главата не им излиза по какъв начин да ни купят. С лошо или с добро. Всичко им е на разположение. Върху нас, губещите и в битка, и в мир, до войната през 2001 г. го правеха пресметливо, с лошо. Купуваш, упражняваш и манифестно като религиозност изповядваш едипството в тебе, докато не проработи до автоматизъм. Прави и чини колкото можеш повече срещу България и всеки в Македония, който вземе да я мрази, отварят му вратите на рая. Ставаш македонист. Колко гордо звучи това. От загубил войната преминаваш сред избраните победители, сред губещите в мир. От мазохист – в садист. Вратата за преминаване от македонски българин, от мазохист в македонистки садист е едиповщината. Македонистката воайорска ключалка. Едиповският тунел между преминалите и непреминалите, през който се гледаме. Те нас като мазохисти в пъкъла, ние тях – в садистичния рай. Някого една година го гледаш до теб, другата година се прехвърлил при перспективните и богаташите...
Цялата история на сръбско-българските отношения е безкрайно дълъг садомазохистичен процес или сръбско-българска садомазохистична прегръдка, от която нямаме сили или не искаме да се откъснем. Не могат да ни сторят толкова зло, колкото можем да издържим, това е нашата втора природа и да не пропадахме заедно, не бихме и помислили за така установените отношения.
Протоколно присъстващите албанци не ги докосва нашата глупава игра с очите. Отнесено загледани в някакъв техен свят, докато спокойно замезват, около тях никого от нас и не забелязват...
Поражението е всичко, което преобърнахме от времената и вековете, кондензирано, което бликва като панихида за бъдещето, дето го проиграхме и провалихме, дори от миналото пресегнахме, докато боцваме от препълнените с от пиле мляко софри. Софри на вековете от нашите изпружени предци... Поставиха ни ги и ги напълниха. И ги няма... Щипваме и дъвчем около тях насъбраните и се чудим как изобщо не се изпразват. Македонистите не би били македонисти да не пуснат по някой косъм в яденето, но не могат да посегнат на софрата. Съдба. И на тях това им е дедовина. И мезят и се смеят, и мезят и ни се смеят. И мезим и им се смеем... Е, колко стомашна дейност трябва, за да превърнем тези ястия в утрешни лайна...
Видяхме се и с тези, които трябва, и с тези, които не трябва, и наядени и подпийнали напускаме третомартенското тържество с усещането, че нещо не ни достигаше под сиянието на канделабрите.
Потръпвайки, излезли в тъмнината, се препъваме в нищо, вероятно в никога небезсмислената дума любов, която не кацна върху раменете ни от светлината на канделабрите."
|
Есе на Младен Сърбиновски
