|
По странна игра на съдбата, цялата ми рода е от преселници - македонци и тракийци. Имам и една баба от Родопите. Всички цветове на палитрата - от чорбаджии с три гемии на Бяло Море, до бедняци с по една бохча дрехи. От членове на ВМРО, до обявени за гъркомани и прогонени. Лазар Маждаров и Петър Васков са убити на оградата, на пра-дядова къща, след като пренощуват в нея. Имаме връзка и с рода на Георги Радев - Бродалията от Горо Броди, "бодигард" на Гоце Девчев. С Христо Зинов - Зината, натоварен лично със задачата да ликвидира Ванчо Михайлов. Друг дядо завършил МИО в СУ, близък с професор Балан, даскал от Охрид, герой от войните. Имам чичо калугер, със сан, погребан в двора на Троянския манастир.
Имам и роднини воювали на страната на комунистите в Гръцката гражданска война и изчезнали в нея. Имам и завършили в Москва, били начело на гръцкото контраразузнаване в ДС след 1944. Обявени за фашисти, заедно с членове на БКП.
Шантава история! Нито за фукане, нито за оплакване.
Наравно с Великден и Коледа, Сирни Заговезни/Прошки го отбелязваме даже по един още по-особен начин. От дете ми е адски неудобно, странно, като гледам всички да се изреждат целувайки ръка на баща ми, който се явява най-стария оцелял и с "чиста кръв" от родители "оттатък", така да го кажем.
Особено като идваше моя ред накрая. Да целувам неговата ръка, че и на другите стари. Ужас!
И да искам прошка... За какво? За скритата под шкафа контролна с двойка (да ме убият, не казвам), за колана с тока на каубой, който чисто съзнателно откраднах от братовчед си и ... други разни... за тези се сетих от най-ранното ми детство.
Ами другите? Много ми беше интересно, те за какво си искат прошка, ама всички подред един на друг? Някои пътували от Северна България, в това време, само за час-два, да видят баща ми.
Днес, след обяд пак сме заедно. Усещането на неудобство не се промени през всичките тези години и настроението ми е все същото. Нито обичам ръка да целувам, нито да ми целуват. Не виждам, не разбирам за какво ми прощават, нито какво прощавам. Освен на жена си, и тя на мен, със сигурност. Чак ми е жал за сина ми, обаче, защото по очите му познах, че чувства същото. Но... Няма мърдане! Плаши ме, че скоро аз ще остана най-големия. Още една причина да не искам да се разделям с баща ми. Грам не ми пречи да посрещам гости, много гости. Другото не спира да ме мъчи.
Не знам житейски това как се отразява на психиката, може би Гогата ще обясни.
Същото, колеги, има ли го при Вас? Имате ли го за толкова почитана традиция?
В Перник съм сигурен, че го има (то, биваше и там да няма за какво да си прощавате.)
Заблуждавам ли се, че тази традиция най-силно се пази и чества сред нас, преселниците?
|
Прошки сред бежанците
