|
Македония за начинаещи
От Мадлена Георгиева - 22.09.2015
Поемам към Македония с любопитството на човек, който дълги години е живял врата до врата с някого, слушал е за него, но в един момент му се отдава възможност да влезе и да разгледа как живеят в съседната къща. . Македония ни посреща с топло за края на септември време, а планината уютно ни прегръща в своята все още зелена и топла пазва .
След първите стотина километра, някаква драстична разлика между „тук“ и „там“ не отчитам. Пътуваме по нормално шосе, пресичащо планинския релеф, който неизменно ще ни съпътства до завръщането. Първата ни спирка е Скопие. Дни преди да отпътувам една позната понечи да ми каже нещо за македонската столица, но се отказа с думите – ти сама ще видиш! Да, видях…и ако в рамките на тези три дни преживях
културен шок,
то причината за него бе централният площад на Скопие. Ако трябва да използвам само една дума, за да опиша усещането си от атмосферата тук, то тя ще е „задушаване“. Разбира се, бих могла да употребя и много други думи като кич, грозно, претрупано и прочие…. Но те, предполагам, вече са се превърнали в нарицателно за тази част на града. Прочутият площад „Македония“ е „погълнал“ милиони по програма „Скопие 2014“. С парите, както е очевадно, са правени предимно и главно паметници. Александър Македонски, Филип Македонски, Самуил, Юстиниан…. Мостове, „опаковани“ със статуи на македонски герои, писатели и художници, пресичат бавно движещите се води на Вардар. Паметници на царе, на князе, на войводи, на лъвове и на каквото се сетите, разхвърляни без каквато и да е концепция. Накъдето се обърнеш, виждаш поне три-четири паметника. Помежду тях – градинки, фонтанчета, купчинки строителни отпадъци, сгради в строеж, сгради в ремонт, полуразрушени сгради, сгради от времето на Тито, както и футуристични архитектурни постройки. „Черешката на тортата“ е сградата-кораб, на фона на полупресъхналата Вардар. Задушаване! Човек трудно може да си престави толкова много кич струпан на едно място…докато не го види с очите си. Въпреки грозотията обаче, в подкрепа на постулата, че „лоша реклама няма“, навсякъде пъплят групи екскурзианти – гледат с почуда, смеят се, снимат се, пълнят магазините, кафенетата и ресторантите и оставят своите денари и евра. Шашардисани от колосалните гледки и 38 градусовата жега, сядаме в произволно избрана кръчма и решаваме да опитаме
скарата
Няма такъв вкус, това е сигурно. Аромат на дървени въглища и вкус на истинско месо, а в съчетание с бутилка „Скопско“ – класика! Още тук обаче прави впечатление нещо много характерно за тукашните търговци. Докато в България е задължително да поучиш касов бон, тук не само, че не ти дават , а не рядко на листчето със сметката дори не пишат цената на отделните ястия. Просто ти описват какво си си поръчал и най-отдолу се мъдри стойността. Толкова.Иначе, извън прословутия площад, за общо двата часа престой в Скопие, столицата на Македония ми се видя доста неуютен и неприличащ на столица град. При това доста мръсен. Въпреки, че още с прекрачването на границата бяхме предупредени, че хвърлянето на боклуци се наказва с глоба от порядъка на 50 евро,
боклуците
се оказаха постоянен елемент не само на градската среда, а и на територията извън населените места. Пътувайки през иначе прекрасни планински местности, не беше рядкост да се видят малки сметища от страни на пътя, шишета, гуми и прочие „красоти“, които, смея да твърдя, при нас са в доста по-ограничен размер.
Въздухът в македонската столица също е далеч от понятието за чист. Вероятно това се дължи на старите автомобили, които тук са масово явление. Преобладават Фолксвагените, Опелите, Пежо, а много често срещана гледка са Ладите и Заставите. Изключително рядко може да се види местен да кара луксозен автомобил. Както по-късно един шофьор на такси обясни, македонците масово си купували автомобили от България. А при положение, че при нас те масово са втора употреба, то за съседите автоматично стават трета, че и четвърта… За сметка на това пък дизелът е около 1.50 лева.
Пътувайки от Скопие към Охрид минаваме през няколко малки селца, в които живеят предимно албанци. Къщите са нови, големи с добре подредени дворове, а помежду тях – джамии. Много джамии. На всяка църква се падат по 10. Най-драстичният пример забелязвам в едно малко селце, близо до Кичево, където в радиус от има-няма 300 метра успях да преброя 5 джамии. От къде са спечелили пари хората тук, за да си направят тези големи, хубави къщи? От какво се издържат, предвид липсата на големи индустиални предприятия в региона? Почти във всеки двор тук се отглежда царевица, много царевица. Със сигурност обаче не това е отговорът на въпросите. Всеизвестно е, че ако допреди 7-8 години албанските престъпни групировки се занимаваха предимно с нелегалното производство на маратонки “Адидас”, кока-кола и цигари “Марлборо”, днес те контролират невероятно доходните нарко-пазари в Западна Европа, нелегалния трафик на оръжие на континента, основните транспортни канали през Гърция и Турция, както и захранващите този бизнес финансови фондове в Швейцария. Според британски експерти, албанската мафия е най-бързоразрастващата се престъпна организация в Европа, изграждаща се, подобно на италианската, на “семейна основа”. За разлика от сицилианците обаче, албанските мафиоти редовно отделят значителни суми от всяка сделка за “борбата за освобождение”на сънародниците си в Косово, Южна Сърбия, Западна Македония и Северна Гърция. Но това е друга тема….
В Орхид пристигаме почти по мръкнало. Въпреки здрача обаче успявам да зърна приказното
Охридско езеро
, което отразява последните червеникави отблясъци на залязващото слънце. Красота! Мекият климат, фактът, че дори и в най-студените зимни дни водите на езерото не замръзват, а сняг тук виждат изключително рядко, правят Охрид предпочитана туристическа дестинация почти целогодишно. А македонците са прекрасни домакини! Разбираме се лесно, а в редките случаи, в които някоя думичка се оказва непозната, в употреба влиза английският и всичко е наред. Към клиентите се отнасят като към Господ и съм категорична, че 80 процента от собствениците на хотели, ресторанти и кафенета в България трябва под строй да бъдат заведени на обучение при македонските им колеги! Не, че на други места в Европа обслужването е лошо, но Македония им е от близките дестинации. Тук заедно с кафето задължително получаваш чаша вода(безплатно), понякога и бисквитка. Докато си чакаш обяда, ти носят някаква типична местна разядка , както и кошничката с хляб – отвово безплатни. Никъде в нито едно заведение не чаках сервитьор повече от 3 минути и поръчка повече от 15. Всичко, което опитах беше вкусно, прясно и приготвено в момента. Дори и кетчупът към лазанята на сина ми – приготвен от пресни домати и подправки. Точка по въпроса.
Иначе в Охрид, за разлика от Скопие, се диша прекрасно. Не само заради липсата на нашествие от паметници. Основно заради чистия въздух и близостта на второто по чистота езеро в света. Имаме възможност да се разходим с корабче, а по време на разходката сладкодумен екскурзовод ни разказва интересни факти, свързани с езерото. Като казах екскурзовод….
Екскурзоводите
Екскурзоводът Тодор ни разказва историята на паметника на Свети Наум, който млад местен скулптор издялкал от изсъхнало орехово дърво за 15 часа.
в Охрид, сигурна съм, са си изградили тайна мрежа с местните търговци. Иначе ерудирани и добре настроени към гостите от „Приятелска България“, те елегантно се опитват да извадят денарите от портфейлите ни, залагайки всевъзможни капани. Така например нашият водач из манастира „Свети Наум“ – Тодор, помежду всичката подробна информация, с която ни залива, на няколко пъти вмъква нещо за разходка с лодки. Никой обаче не проявява желание. Малко по-късно схващам, че най-вероятно той е в комбина с човекът, който държи лодките и сигурно получава някакъв процент, когато заведе хора. В Охрид съдбата ме сблъска челно с най-ексцентричната екскурзоводка, която съм срещала – Яна. Или както я кръстихме заради прическата – Джанис Джоплин. Ако се абстрахираме от забележителния й външен вид, Яна се оказа теолог
Екскурзоводката Яна – дамата с плитки и червена блуза
образование и ….търговец по душа. Докато пъплим по стълбите към така наречената Стара част на Охрид, от някъде изскача старец с фотоапарат и започва да ни снима. Аз го гледам учудено и първите няколко минути изобщо не схващам защо трябва да ни снима, при положение, че всички носим в ръка по един фотоапарат или мобилен телефон. Отговорът научавам малко по-късно, при църквата „Света Богородица Перивлепта“ – уникална стара църква, изградена през 13 век. Малко преди да стигнем там Яна събира от всички ни по левче „за вход“ и дори ни обяснява, че по принцип струвало 3 лева, но нали сме били група, щяли да ни направят отстъпка. Наближавайки църквата, забелязваме, че отпред , точно срещу входа , жена продава сребърни бижута. Нашата водачка небрежно подхвърля – ето, тук можете да си купите бижута от истинско сребро. Тази реплика предизвиква гнева на няколко продавачки на бижутерия, които са разпънали сергии встрани от храма и избухва уникална македонска караница. Яна невъзмутимо се захваща с лекцията си. Която, апропо, е толкова дълга, че колкото и да му е интересно на човек, в някакъв момент го заболяват краката и му омръзва, защото дефакто Яна ни разказва Стария и Новия завет. Излизайки от църквата обаче виждам обяснението за предългата лекция – човечецът с фотоапарата от началото на нашата разходка, се е появил току на входа с вече разпечатани на принтер снимки, които се продават за 3 лева бройката. Докато Яна ни е разказвала , той е имал достатъчно време да извади и подреди фотосите. Само че и на него, както и на колежката му със среброто, не им провървя в конкретния ден, защото никой не пожела да си купи нищо. . А къде точно отидоха левчетата, които Яна ни прибра уж за вход, това също остана мистерия, защото на другите места, които посетихме, срещу таксата за вход получавахме поне билети.
Колкото до старата част на Охрид – това бе другото ми разочарование. Представях си нещо минимум от сорта на стария Созопол. Това, което видях беше някаква странна сбирщина от стари църкви и параклиси, скрити между буренясали пространства, останки от стари сгради и мънички, бедни къщички. Никакъв намек за поддръжка или за някаква цялостна концепция.
Излекувах разочарованието с парче от прочутата охридска торта – уникално вкусна, с много орехи и лек крем и чаша ароматно кафе. Ако си говорим за вкусове, освен споменатата по-горе скара, задължитени за опитване са гравче тавче – боб в гърне, виното и македонската „жълта ракия“.
А ако става дума за
сувенири
и Охрид, задължителна покупка се оказва т.нар. „охридски бисер“, направен от люспите на малката рибка плашица, която живее в езерото и се лови главно заради люспите си. Както екскурзоводката ни обясни, само две фамилии в Охрид знаели технологията, по която се произвежда бисерът. Малко по-късно , разхождайки се по главната улица, силно се усъмних в това твърдение, предвид изобилието от бижутерски магазини, продаващи накити с „оригинален“ охридски бисер.
Че обичат да послъгват и да си съчиняват, това е факт, но за прословутото македонско преиначаване на историята не мога да кажа нищо. Екскурзоводите споменаваха за цар Самуил, без да го наричат „македонскиот цар Самуил“. Мълвата гласи, че преди време местен гид трябвало да изнесе лекция пред група пенсионери от България и в момента , в който споменал за „македонскиот цар Самуил“, екскурзиантите от третата възраст го обградили, постепенно стеснявайки обръча. Разлютена бабка го дръпнала за вратовръзката с въпроса „Какъв македонски цар е Самуил, бре серсемино?“, а старците не си губили времето с въпроси, а направо почнали да го налагат с бастуни и патерици. Дали е вярно или не, не знам, но е факт, че с някои незначителни изключения, македонците(или поне тези, с които имах контакт) се отнасяха внимателно към историческите факти.
Третият град, който разглеждаме, е Битоля. Обикновено градче, обикновени хора, чисто, подредено. Казват, че местната шкембе чорба била уникално вкусна. Това обаче нямаше как да проверя. Опитах обаче бирата им, която ми хареса. Разгледахме кино-центъра им, където се провеждаше международен филмов фестивал, разходих се по главната улица и …до там ни стигна времетго.
Опознаването…..
Казват, че за да опознаеш някого, трябва да пътуваш с него. Сигурно важи за по-дълги пътешествия, защото групата, с която тръгнахме към Македония, се завърна така, както и потегли – 50 съвършено непознати един на друг хора, които нямаха кой знае какво желание не само да се опознаят, ами и да си научат имената. Отчуждеността май се превърна в най-новата черта на характерите ни. Един автобус, пълен с 50 затворени в персоналните си, невидими скафандри човеци. Всеки от които ще отнесе със себе си различни спомени и впечатления от Македония. Моите са ще са оцветени в синьо – като прекрасното Охридско езеро, в зелено – като чудната премяна на планините Шар и Галичица, ще имат вкус на Тиквешко червено вино – тръпчиво-сладко и ароматно, с лека, едва доловима горчивина.
|
Македония за начинаещи
