|
Една тема за дълбок размисъл....
Начинът, по който е подменена идентичността на населението в географската област Македония, би трябвало да влезе във всички уважавани учебници по масова психология. Не може да не признаем, че всъщност модерната епоха доказа, че е възможно да се създаде нещо от нищото, колкото и абсурдно да е звучала тази идея преди 100 години.
В този ред на мисли се открояват няколко типа „македонци с българско самосъзнание“.
Първият тип са тези от поколението на Владо Перев, родени 30-те и 40-те години на 20-ти век. Те вече са на изчезване. При тях е останал пряк спомен за това какво е това да се чувстваш българин, да си съпричастен към родината отвъд Осогово, да си със съзнанието на младежта, която израства с книгите на Димитър Талев. Много от тях са членове на МПО.
Вторият тип са „дисидентите“. Това са хора, родени след началото на 50-те години на 20-ти век – възпитани и отгледани в силно анти-българска среда. Такива са Младен Сърбиновски и Виктор Канзуров. Те достигат до идеята за българския си произход по пътя на интелектуалното търсене и дисидентство. Например, Сърбиновски споделя, че за първи път се усъмнил в македонистката юго-пропаганда, когато е вече на 23-24 години, осъзнат млад мъж. Станало по много интересен начин: служил в ЮНА в Сараево и си купил да чете нашумелия тогава роман на Умберто Еко „Името на розата“; някъде по средата на книгата с изумление прочел, че Еко нарича богомилите „български еретици“, а Сърбиновски знаел от училище и университета, че богомилите са македонци. Зачудил се и започнал да чете чужди автори. И постепенно схванал, че са го лъгали. За Сърбиновски да си българин означавало да си опозиция на властта и официалната пропаганда и идеология. По подобен начин са се случили нещата и при Виктор – до 16-тата година не знаел, че е с българско потекло. Започнал да чете забранени книги и разбрал, че в училище е бил лъган. От една страна, „българите-дисиденти“ са много интелигентни хора, но ,от друга, фактът, че интелектуално е трябвало да стигнат до „българщината“ на зряла възраст е нещо, което оставя следи, в мирогледа им и днес. За щастие, откривам, че такива млади дисиденти се появяват все повече в Скопие. В тях ми е надеждата, че някога хората от двете страни на границата ще бъдат дружелюбни един към друг. Но. И за Сърбиновски, и за Канзуров е утопия да се мисли, че македонците някога могат да бъдат върнати към българската им идентичност. Най-реалистичното е да се признае, че до 1945 сме били един народ, но вече всеки от нас е тръгнал по различен път.
Третият тип българи са някаква смесица от първите два типа. Сред тях обаче се открояват и икономическите подбуди. Докато първите два типа са българи-идеалисти, третият се състои от прагматици. Някои от тях смътно осъзнават, че някога техните предци са имали нещо българско. Сега те, техните потомци, вземат български паспорти по икономически подбуди, заминават на Запад, но някои от тях са склонни да твърдят, че са македонци с български произход и са добронамерени към България. Разбира се, има и много от тях, които твърдят просто, че заради икономически подбуди вземат „пасоша“...
Та, мисълта ми е.... как да не признаем, че сръбските и югославски социално-етнически инженери са били гениални: успяха за има-няма 80 години да създадат нова самоличност на близо милион и половина бивши българи.
|
Успехите на етно-социалното инженерство
