Четете Антон Страшимиров. Има много хубава, малко позната след 9-ти септември 1944 г, книга да българския национален характер.

Тя е ценна за нас с това, че описва различните български ентографски групи през погледа на човек от началото на 20-ти век. По онова време регионалната идентичност е била силна колкото националната. Всички се смятат за българи, но все още не са сближени и уеднаквени в езиковите и битови стандарти и манталитети. По онова време е било нормално да казваш "ние, македонците" или "ние, рупците", или "ние, мизите".

Самият Старишимиров е "македонец".

Затова не е имало смисъл изрично да се вписва в програмните документи понятието "българин", то е било ясно. Откъде Даме и Гоце да знаят до каква перверзия в мисленето ще се стигне след по-малко от 100 години.


Из „Книга за българите“ /Антон Страшимиров/ - писано е в началото на 20-ти век

"Трудно е да се очертае един общобългарски тип: народът няма още обособена своя култура, а и тази, която се заражда, тепърва трябва да обхване всички български земи.
Индивидуалните качества на българина бихме могли да доловим в характерните черти на традиционно обособените български групи: мизийци, тракийци, шопи, македонци и рупци.
В географското средище на българските земи – около Рила планина – се обособява и една средищна българска група.
Тези групи се преливат взаимно и се разпадат на по-малки такива. Мизиецът от старопланинските пазви („колибарят”) не е като оня от бреговете на Дунав. Тракиецът от Панагюрско не е тоя от долината на Марица. Шопът от Радомирско („бозаджият”) не е като оня от Врачанско. Нито македонецът отвъд Вардар („бърсакът”) е същият по долината на Струма. А още по-малко рупците от Одринско („странджанци”) са като ония от Рупчос и в Неврокопско.

Шопи

От всички български групи най-обособени са шопите.
Шопът живее неспретно, кажете нечисто: около къщата му обикновено няма градина – свинете са всичко разровили. Облеклото му е бяло, с тесни беневреци, а кожухът му, нерядко с вълната навън, е лъснал от кир.
Шопът попийнува – това най-добре знаят велешани: те от незапомнено време харчат своите люти ракии в Шоплука. Като изключение от всички други български групи, в Западна България има села алкохолици (пияници по бащи и деди). Но рядко пият и жените, наопаки, шопкините в двете Пасарели (между Самоков и София) със сопи разбиха кръчмите и поискаха от Народното събрание да ги закрие…
Въпреки тези качества шопът не прави изключение от общобългарската народна черта: той обича земята, ламти да я владее, негова да си е, свое да работи, господар да няма. За шопа, както за всеки българин, е срам и поразия да изгуби своето и да тръгне „по чужди врати”. Такова злополучие е особено тежко за шопа още и затова, че селянин ли се е намерил той, мъчно става гражданин; най-многото, което постига, е да стане в селото си бакалин – за по-голяма търговия сякаш не е роден и гурбетчийство не знае (освен радомирските шопи, които са добри бозаджии и конкурират гегите).
По цвета на коси и очи шопите предимно са сиви: снажни хора с некрасиви скулести лица и с мъгливи и скритни погледи. Дават се престорено за прости: изглеждат като добичета със скършени вратове, сякаш са готови да се примирят с всичко, а всъщност те едничко вред и винаги са се непоколебимо опирали на мащехата народна съдба.
Шопът има особена слабост към женската си половина и вечно воюва с нея – за него като че ли няма нищо по-омразно от жена. На вола си ли ще се разсърди, детето си ли ще смъмри или кучето си ще изхока, шопът вика: „Ах ти, жено!” А около Вратца ще добави: „Ах ти, жено врачанска!”
Мълчалив, нехаен и бавен, шопът обикновено сочи кротък като овца. Но софийските евреи го познават добре: пази се от шопа, казват те, когато вирне врат като бивол и загледа накриво към земята… Но от това не бива да се съди, че шопът е съумял да се опре и на евреите. Синовете на Израиля са му научили езика, настанили се в селата му и хубаво са се впили в неговата кесия. Разбира се, ако не е евреинът, ще дойдат цинцаринът, арменецът или бодкаджията колибар от Габровско, или пък прилепските чираци от Македония: шопът в търговията рядко отива по-далеч от кръчмар.
Познават шопа добре българските офицери; общо е мнението, че той е роден за войник: понослив, покорен и суров като вълк.
А познаха го и сърбите при Сливница. По онова време един шегобиец – писателят Захари Киров от Сливен – издаде голяма картина – карикатура на войната. Едно клепоухо прескача стобора на Източна Румелия, за да пасе тракийска тревица. Сърбинът от своя край се втурва със свинарска тояга да пази румелийските ливади – почва да бие клепоухото. Но кроткото животно изеднъж си хвърля магарешката кожа и пред сърбина се изправя с кървави лапи ужасен лев… Шегобиецът писател сочеше на света, че ние, българите, само по кожа изглеждаме клепоухи… Не знам, но за шопите той имаше комай право: у тях личи нещичко от това…

Мизийци

Мизиецът е скромен, чистоплътен и смислен земеделец и занаятчия. Той е хладнокръвен философ, не любвеобилен, почти спартански строг в живота си. Предприемчив е, но няма гъвкав спекулативен дух, затова в търговията е несмел (освен в чертата Габрово, Дряново, Търново, Свищов).
Любознателен, със здрав разсъдък, мизиецът не е мечтателен, наопаки, дори е измерен до консерватизъм. И с това си качество в традиционния търговски свят той бие и винаги ще бие неспокойния до авантюризъм македонец.
По своя бит обаче мизиецът е типичен демократ, без да е буен партизанин – ни за свои, ни за общи интереси. Всъщност по Мизия необуздано партизанство не е имало – кротки са хората и благомислещи, макар да са много свободолюбиви. Тук се разиграха най-крупните политически борби от наши дни, но всичко беше степенно. Българският революционен център – първата българска столица от ново време – беше Ловеч, но начело бяха и свещениците. Борбите против „пълномощията” (1881 г.) се водиха в Източна България и се свършиха победоносно, без човешки жертви. Жестът против руското опекунство се даде във Варна, където един гимназист пръв стреля с револвер срещу руски офицер, а после генерал Каулбарс биде всенародно освиркан. Но и този исторически преход мина инцидентно, също без жертви. Контрапревратът (против свалянето на Батенберг) се реши във В. Търново и се доизкара от дружинките „България за себе си”, които произтичат от Севлиево–Разград–Провадия. И разбира се, също мина без кръвопролития. Стамболов падна под напора на народните маси в Шумен–Преслав и в Севлиево–Разград, макар че големите ужаси се разиграха в Тракия. В Мизия стана само екзекуцията на Садина, но и то мина без жертви. Източна България се окървави едничко при борбите против десятъка в 1900 г., домакинският характер на които се изостряше и от грубата себичност на големите ни земевладелци в Добруджа.
В Мизия по села и паланки има “чорбаджии”, но властта им се простира само в кръга на тяхната лихварска мрежа. И това е така предимно около пазарните центрове. В страничните села и селца се живее строго демократично: говедари, коняри, пъдари и кехаи се пазарят на Димитровден сред селото и в присъствието на повечето домакини, които принадлежат на различни партии, но общоселското си домакинство поставят почти винаги над политиканството (когато обратното е всеместно в Тракия).
Младежта в Мизия играе смесени хора, нещо, което в Македония не се допуща. Момъкът си изглежда невеста в смесени седенки, на които непременно присъстват стари жени. (В последно време настъпи разложение в нравите, което се отрази и върху седенките, та народът почна да ги изоставя.)
Рядко се случва в селата на Мизия насила задомяване или дори насила отвеждане на девойка. Но “крадене” на мома като доброволно от нейна страна “приставане” в дома на избраника си още се практикува у старопланинските колибари. Въобще браковете в Мизия се сключват по любов и винаги момата е по-млада от момъка (когато в Западна България, особено в старинната Горна Мизия–Поломието – обратното е общо явление. Това е минало и в част от Плевенско. Но строгите мизийци в Луковитско и в част от Никополско енергично отблъскват тая битова непристойност).
Жената в Мизия е на разумна почит: излъстванията са голяма рядкост (освен по градинарите в Търновско, които заемат чужди нрави); те възмущават познати и непознати и винаги свършват със законен брак. Мъжът в мизийските села не продава и спица от колело, без да допита жена си.
Мизиецът е сметлив (дори „бодкаджия”) и сухо себичен: рядко се застъпва за съседа си. Той дълбокомислено казва: „Брат брата не храни, но тежко му, който го няма.” Тук само брат за брата може да се застъпи.
В търговията мизиецът е бавен, но далеч отива, а в чертата Габрово–Дряново–Търново–Свищов бие всички ориенталски спекуланти, като дава и даровити индустриалци, банкери и финансисти. Но стихията на мизиеца е в занаятите. Той има воля, уседчивост и съсредоточен ум, за да е дори изобретателен. Истински индустриалци в Българско има само между мизийците (и в смеса с тракийци по чертата Копривщица–Казанлък–Сливен).
Българинът от никоя друга група няма тъй ясно определена форма за устройване на живота си, каквато има мизиецът. В града той трябва да притежава къщица с градина, да си има поне крава и после лозе. А в село – ниви, овце и кон. Но и в двата случая той трябва да ги има сам – отделно от баща и майка, от братя и сестри.
Мизиецът много държи за приличие и нравственост и обича да сатиризира, макар да не е твърдо духовит (все пак повече от другите български групи). Той осмя даже Средногорското въстание: „Пустите клисурци, станали московци, а панагюрци – донски казаци”… Габровската чета излезе ялова: черкезите я разбиха още в първия ден, та че заловиха жив и самия войвода Дюстабанов. Мизиецът почувства срама: „Габровска работа” – каза, и приказката му се понесе по всички български земи.

Тракийци

Тракийците са смес от мизийци и рупци. Те са прекарали големи патила. От честите войни в средните векове долината на Марица и част от долината на Тунджа са били съвсем обезлюдени. После пустите, но плодородни брегове на тези реки са били заграбени от бегове и превърнати на чифлици. Работници за тези чифлици са били докарани из планините от север и юг. Тия работници са заселвали ратайски селца, плодили се и с време са закупували работната земя, мерите и горите. Ето така се създали днешните “печенеги”, както мизиецът нарича отмъстителните полянци из Тракия. И ден днешен тяхната празнична премяна в повечето села е кожухче, макар че се изпичат в него от тракийските горещини. А това показва, че те са слезли в топлото поле на оризищата от тъмните плещи на студени планини. Сами те се наричат загарци, т.е. дошли от задгорие.
Заможният загарец ходи с ботуши, в които обикновено носи нож: с него той мушка съседа си или вола и кравата му; ако пък това не го задоволи, подпалва му снопите, корени му лозето, даже му гори къщата. В Тракия дълго не ставаха избори без човешки жертви. Тук живеят ония бурни хора, от които предимно ние вербуваме нашите “запорожци” – конницата си. Родоначалникът на името и на самото поприще е полският шляхт Садък паша (Чайка Чайковски). През 50-те и 60-те години на миналото столетие великият поляк организира край останките от своите полски запорожци българското запорожие – дружини от български конници, които вербуваше предимно из Тракия. С тях той воюваше срещу русите при война и срещу турските разбойници в мирно време. От геройските страници на тази първа българска войска почва нашата военна история от ново време.
Загарците, произлезли от ратаи и роби, са досущ непоетични. Песните им са речитативни припеви, които се свършват с тъжни извивки, като нарежданията на плакалки. Но затова пък първите ни писатели и поети идат от преливането на тракийците в мизийци – от Сремската долина, най-дивния кът от българските земи.
Би трябвало да се мисли, че по Марица – при тези вълчи нрави и край чувствената отсеченост у хората – не ще е имало люде паяци, които да омотават и душат подобните си. Пък то имаше ги и още как: лихварството тук доби през 80-те години невероятен развой. Най-коравият човек-вълк в селото се сдружаваше с градските паяци и почваше да им преде паяжината. В Тракия се навъдиха нови чифлици (лихварски), които бяха заробили цели семейства. Тракийският селянин, произлязъл от чифлишки роб, ламти и сам да стане чифликчия, та в това си лакомство за земя селата бяха така задлъжнели, щото имаше хора, които се заробиха с жени и с деца1. А в това положение загарецът е ужасен: нему вече нищо не му е мило; озлобява се и против Бога; готов е да убие, да подпали, да отрови, даже би склонил да му отрежат ръка, да му извадят око, стига да се избави от дълговете си и да си купи свое парче земя…
Заробен загарец с жена и деца обработва зеленчукова градина на лихваря. Далеч из полето пищи влак и изпуща искри. Заробеният мърмори:
– Да се пита от мен, че жа дам аз да върви летно време железница! Жа има да зема!
– Защо бе?
– Пали храните, гори хорската стока.
– Е, загрижил си се и ти! Какво имаш, та какво ще ти изгори…
– Сега немам, токо съм имал преди и може да имам някога пак.
– Я мълчи – заробил си деца и внуци…
– Ее, само един Бог не пада и не става! Може жена ми утре да умре… Жа се случи да намеря вдовица с имот и ей ме пак на нозе…
Печенег тракиец!
– Е, та тогава ти би забранил да вървят лятно време железници, а?
– Хм, кой жа ти мисли тогава за железници! – пламва тъмният поглед на загареца.
– А за какво ще мислиш тогаз?
– Нека то само стане, че аз знам… Жа чакам празник, господине, велик ден жа чакам и в кръчмата жа седна. А га дойде сегашният ми господар, жа го честя с ракия или вино – каквото пие. Жа го честя, неати, а после жа стана и жа му викна: ей, куче, да ти… на мустаките аз тебе! И жа си излеза. Ей така… задето сега псува мене пред жена ми и жена ми пред мене!
…………………………………………………………………………………………………..
Ето тоя корав и зъл „печенег” покрива днес с черната си носия черното тракийско поле – българската житница. Той, загарецът, и сам е черен: не е трудно да се проследи примесът в кръвта му от първите турски чифлигари – циганите, от които и днес има цели маали по градове и села в Тракия. Това особено се чувства в чертата Чирпан–Търново–Сеймен. Тук и езикът не е чист – употребяват се множество турски думи (предимно в Хасковско).
Преливането между мизийци и тракийци става в двете паралелни български планини – Балкана и Средна гора. И това преливане се оказва най-благодатно в живота на нацията: оттук произлизат плеядата великани на българското възраждане и на българското бъдеще. В тази черта са градовете и паланките: Копривщица (Любен Каравелов, Каблешков и група държавници), Панагюрище (Бенковски, Марин Дринов), Карлово (Васил Левски), Калофер (Христо Ботев), Сливен (Панайот Хитов, Хаджи Димитър), Котел (Раковски, Софроний, Гаврил Кръстевич, Неофит Бозвели, княз Богориди).
_ _ _ _ _ _

Македонци

„Мухур ми ет, и овде го кла’ам, и онде”, се провикваха в своите вестничета през 80-те години прочутите български присмехулници, покойните Свирчо Петков и Захарий Стоянов, когато ги много запарваше копривената метла на Трайко Китанчев.
За умрелите се говори само добро, казва римската поговорка. Все пак не беше право, че талантливите присмехулници гавреха южната ни група в лицето на най-светлия и? представител, а едновременно имаха между своите министри един не тъкмо от най-добрите македонци…
Въобще македонските българи винаги и значително са застъпвани във всичките отправления на българския политически и културен живот. Поезия, журналистика, книжовност, учителство, професура, политика, финанси и търговия – във всичко групата македонски българи е добре отсрамена в живота на нацията.
Какво помагаше всичко туй обаче: през близо половин век нашите южани бяха в княжеството емигранти и дебело въже ги дърпаше назад към печалната родина, та всеки отсам Рила се чувстваше прав да ги отблъсва нататък…
Македонецът в общи черти е планинец и като такъв принуден е да странства за прехрана, та е спекулативен, а в пазарния шум и немалко шмекер. Но той като южанин, а още и с твърде кръстосана кръв, проявява изненади и странности, та не може да се счете за сигурен спекулант. Македонецът не е религиозно затворен и оформен като евреина, не е лукаво флегматичен и подложен като арменеца и досущ няма рафинитета на гърка. Наопаки, той е неспокоен, по-скоро се нахвърля, отколкото да е разсъдливо предприемчив. Положителното е, че нашият южанин ловко имитира някакъв въображаем спекулант, без да постига въплъщение, защото той е фантаст и обикновено твърде субективен, даже лиричен. И в боравенията си е по-скоро шумен, като лош платец, когото са притиснали заемодавци. Защото е сангвинично буен, та примитивната ориенталска суровост не го довежда до скъперническо помрачение, нито пък успява да го издигне дори над най-изтритите пазарни хитрини. Не е ли вярно, че македонците са най-поетичната от българските групи? Никъде българската песен не открива такава игрива фантазия, романтична пластика и платонична лирика, както в Македония. Поровете се в сборника на братя Миладинови, който е пробудната песен на националното ни възраждане. В никоя друга от българските групи средният човек не е тъй любвеобилен, както в Македония – полюбопитствайте как задвардарецът (даже суровият дебрянин!) милва децата си и вслушайте се в неговите гальовни думи, окачествявания и обръщения.
А познат е македонецът като службаш: той се натурва, крещи, лавира, налага се даже с юмруци, с револвер, също като на пазара, където надвиква другите и се мъчи с шмекерии да конкурира на същинските спекуланти. Тази е психиката на нашия южанин: примитивна и ориенталска. В Македония малцина ще ви повярват, че някъде из Българско има хора да затварят дюкяните си или даже да напускат своите имоти за служба, за власт. Дайте на македонеца и най-малката надежда да залови своя работа, да се отдаде „на печалба”, в което му е фантастичната стихия – той веднага ще зареже службата. Защото задвардарецът обича наистина блясъка като южанин, но знае, че може да го има с пари, а не само с гола началническа власт. При това той като службаш не се чувства в своя талерка, не е самоуверен, не намира почва за темперамента си. И е наклонен по-скоро да е месар, отколкото полицейски пристав, по-скоро държавен доставчик, отколкото министър. И когато е принуден да остане чиновник, македонецът нерядко губи равновесие. Ако не обругае началника си, че да го изпъдят, току ще чуете – злоупотребил.
Македония е гъстонаселена; селата в цели околии са паланки и хората там се чувстват в болшинството си като граждани. Затова у тях твърде слабо се среща общата славянска черта наивност. Но какъв самохвалко е македонецът и как е той необуздан в бой! Южанин: дайте му да се бие по гърдите, да декламира и да се жертва. В няколко пункта от Македония (Прилеп, Ресен–Охрид) хората се мислят за гении. И сляпо вярват, че те са солта на българизма: всички други за тях са „шопи”… Вие не можете да ги разубедите, че едни от тях (прилепци и ресенци) са пръпкави подражатели на евреи и цинцари, а други (охридяни) – че култивират гръцки похвати и маниери. В това си възторжено (южанско) самомнение те могат скоро да бъдат надминати дори от бавните, но правдиви и разсъдливи българи в Битолско. А достолепен национален образ и култ имат щипяни и велешани. Тук ще срещнете стабилни ум, амбиция и чест (гражданска и търговска), каквито има само по чертата Пловдив–Русе. Тези два македонски града дават хора и на философска и научна мисъл повече, отколкото кой и да е друг наш южен център, макар например велешани да са буйни и наркотични (почти като кукушани). Обаче родният град на първия български лирик Райко Жинзифов трябва да се опере от всичко онова, което тъй болно е възпято в поемата „Кървава кошуля”. Велес трябва да се отърси от страшните следи на робството, което – неизвестно защо – тук се чувствало с голямо ожесточение. А ожесточението е най-отрицателната черта за мирно творчество.

Рупци

Рупците по език и по темперамент са преход между северните и южните българи – мизийци и македонци. В тях много изгладено се съчетават крайностите на българизма. И като всичко изгладено, те куцат в оригиналитет. В никоя българска група няма да срещнете такива кадифени фигури като сред рупци. У тях всичко е измерено: и сръднята, и лукавството, и умът… Да, те и по ум са умерени: не отиват до самовглъбяване, нито се втурват по нови идеи. Същински службаши – типове на бюрократи – търсете у рупци: те умеят да изчакат реда си за повишение, без да позволят някому да ги превари. Много гръцки лустра (с доста гръцки думи „калеко”, „калтята”, „харкома”, „ми цирика паратико”, т.е. не викай напразно), малко мизийско хладнокръвие и малко македонско тупе ги прави в чиновнишкото поприще да карат и мизийци, и тракийци, и македонци да им завиждат. Особено е враждебен към рупците южнобългарският печенег – той им вика, кой знае защо, „рупци – дупци – калмуци”. Навярно защото загарецът е лаком, крадлив и предпочита кръчмата пред черквата, а рупецът и тук е твърде порядъчен, кажете – напълно почтен! Той е благоприличен до перфидност – от всички български групи най-малко байганьовщина има у рупците! Те са строго коректни към чуждото и са религиозни, т.е. пазят постите, непременно ги пазят, даже когато са висши чиновници и добри рушветчии. А това сърди загареца, защото го срами: и той е добър семейник, и той носи Бога в душата си, но не умее като рупеца изискано да го тачи… нито пък въобще може да се докарва за „пред кума”.
С тези качества българинът по Одринско и из Родопите е и в политическите борби постепенен, отколкото човекът в коя да е друга от българските групи. Рупецът се пригажда към режимите, към обстоятелствата, към хората – „докарва се”, и умее прилично да го направи: няма да го видите никога със съвсем открито политическо верую, но и никога не се мята като риба на сухо, нещо, което често се среща у македонците.
Също и по начина на живеене най-дисциплинираните между българските групи са рупците. Мизиецът е хладен и понослив, но мъчно се преструва. А тук има и този елемент, наречен в политиката у нас „византийщина”. Селата на рупците са тихи и чисти, седенките – прилични, те на първенците си никога не възразяват, а пред чорбаджията прекланят глава хитро, почти дипломатично. И затова имат политикани и чорбаджии, които на място умеят да се държат като държавни канцлери, уверени в приспособливостта на народа си. Това изглежда малко гръцко, „византийско”, но по същество досущ не е такова.
Явили се в Одринско група конспиратори да създадат революционна организация. А рупците не са хора за революция, те могат да бъдат доведени най-много до бунт, т.е. да потръгне по една „политика” целият народ с първенците си. Защото откъсне ли се одринският българин от стадото, той губи своята опора, не е индивидуализиран като мизиеца, има южанска слабост и вместо революционер того ще го видите харамия по горите.

<P ID="edit"><FONT class="small"><EM>Редактирано от goga на 25.01.18 08:45.</EM></FONT></P>

Редактирано от goga на 25.01.18 08:45.