Кървавият бой престана,
мракът нощни наближи.
Паднал българин в окопа
там до сърбина лежи.

Един други се убили;
куршум щику дал ответ.
Гаснат сили, скоро двама
ще оставят белий свет.

— Брачо — сърбинът изпъшка, —
гаче те познавам аз?
— Аз съм, Йово, добра среща,
господ пак събира нас.

Жал ми е за теб, сюрмахо,
имаш дребна челяд ти!
— Фала, брачо… Памет тъмна… —
Кой си, я ме подсети,

дека с тебе се видяхме?
— Във Алексинацкий бой —
турска кръв там проливахме…
— Петко! Ти си? Брачо мой,


опрощавай… Лепо помня,
без теб тамо аз бях леш.
Майка ми за твойто здраве
често палила е свещ…

— Сполай, Йово… Няма нужда,
ти по-харно отплати!…
Ний избихме се кат псета,
господ нека ни прости.

— Брачо! — Йово, аз умирам…
Огън, жажда! Ох, горйъ!
— На водица в манерката,
пийни, брат. И аз ще мръ.

— Сполай, Йово… па прощавай,
свърших!… Моят гроб е тук!
— Петко! И аз с тебе брачо:
ще заспим един до друг!

Мръкна. Въз полето бойно
падна нощната мъгла;
пад мъглата спят спокойно
хладни, кървави тела.